Четвъртък, 23 Март 2017



Белоградчик: В какво могат да се превърнат скалите



Текст Албена Шкодрова | Фотография Антони Георгиев   

Белоградчик в Северозападна България е каменно поле, населено с колективни сънища. Един от най-куриозните природни феномени на Европа е и сред нейните най-трудно достъпните дестинации

Това не е място, където човек се отбива на път за някъде. Защото по-нататък, след Белоградчик, пътят, а и България - свършват.

Макар и в средата на най-бедния район на страната, тук някога е имало процъфтяваща градска култура. Сега това може да се докаже само с химически анализ на разпадащите се фасади.

Общото усещане е, че природата е успяла да си отвоюва тези места обратно от човека. Тротоари, чешми, площади и алеи са почти заличени от обвилите ги бурени, а луксозният преди десетилетия соц-хотел в центъра на града е оставен на да се руши по естествен път. Някогашният музей навътре в гората при входа на града окончателно се е предал. Лианите са изкъртили решетките на прозорците, мъх е обвил покривите и стълбищата, и светлата повърхност на фасадите едва просветва тук-там между растенията.



"... Алпите, Пиринеите, най-дивните планини на Тирол и Швейцария не могат да предложат такава гледка. Гигантските червени стълбове, издигащи се от двете страни на издълбан път, под който подскача с малки водопади пенлив поток, дърветата увиснали на страхотна височина, като че всеки момент готови да паднат, безкрайна самота, нарушавана само от полета на орли и лешояди - всичко това би направило впечатление дори на най-закоравялата душа...", пише френският пътешественик Адолф Бланки през 1841. Това, което той вижда, са остатъците от античния римски път, свързвал имперската столица с Дунав (тогава Истър) и Мизия с Адриатика. Само на два километра от центъра на днешния град Белоградчик в скалите се издига римската крепост, която през първите векове след Христа охранява пътя. По него освен свободните граждани на империята, са преминавали водени от легионите върволици роби.

Макар и малка и на няколко пъти достроявана от отоманските турци, Белоградчишката крепост е единствената запазена и действаща чак до началото на съвременната история римска крепост в България. От нейната най-висока точка се открива спираща дъха гледка към Белоградчишките скали, застинали във вечността на фона на Свети Николска планина и пустоща на югоизточна Сърбия.



Преминала през портите, пътеката се качва стръмно нагоре, към вътрешната крепостна стена. Още един зид, още един тунел под него, и това вече е вътрешния двор на Кастела. Поредица стръмни стъпала нагоре водят до малко каменно плато на върха, от което се разкрива гледка към сюрреалното поле, осеяно с червени скали - пейзаж, който напомня нечий сън. Сънят на историята и застиналите му герои - странни фигури с променлива идентичност. Те са осеяли полето няколко километра наоколо с червените си тела. Движението на слънцето и облаците непрестанно променя лицата им и като че ги освобождава от тяхното вкаменяване за няколко тромави движения, преди да замръзнат отново.

Червените скали на Белоградчик са формирани преди 200 милиона години и са приблизително на една възраст с две от най-големите планински вериги в света: Алпите и Хималаите. Под натиска на тектоничните процеси при създаването на високите планини, утайката от дъното на някогашно море се напуква и на повърхността са изхвърлени червени пясъчници от по-долен пласт. Пейзажът е дорисуван от ерозията, която настойчиво в продължение на милиони години оформя лицата, ушите, брадите и носовете на днешните персонажи с трогателни имена - Ученичката, Монасите, Заекът, Мечката.

Към времето на първобитния човек Белоградчишките скали вече са придобили сегашния си вид - високи до 200 метра червени масиви с източени, проядени форми.



В по-нови времена мястото обрасва с десетки легенди, превръщайки се в нещо като ателие за колективно сънуване. Сюжети и герои се трупат около средновековната история на крепостта. Много от скалите са "кръстени" на персонажи в разкази от това време.

Независимо от драматичната красота на белограчишкото каменно поле, с въображението си хората се опитват да "съживят" скалите като живописна тълпа, в която определено преобладават злодеите: самодивите, страстните монахини, нежните красавици и чувствителните им поклонници са щедро смесени с вещици, главорези, проклети игуменки и монаси, и ревниви съпрузи. Скалите са запечатали или моменти на изпепеляваща страст, или на възмездие. Доста е съмнително колко приятно ще е това място, ако камъните действително оживеят.

В дъното на цялата работа, според легендите, изглежда е Бела - магьосницата с ослепително бяло лице. Тя има куче на име Скала, което може да превръща живите същества в камъни, като допре лапите си до тях.

С извънредните си способности да влияе на Скала, Бела е начело на своеобразния каменен пантеон на Белоградчик - възможна създателка на повечето от вкаменените фигури в парка. Развръзката настъпва, когато Бела моли кучето си да превърне в камък самата нея, за да спре сърцето й да страда за загубения любим Миджур. Кучето, истински верен приятел, вкаменява и нея, и себе си.


Една от по-човечните легенди е тази за Коменданта - високата скала, която се вижда вдясно от портата. Това е история за приятелството между турци и българи въпреки враждебните отношения между поробители и поробени в империята. Разказва за последния турски комендант на крепостта - Али, който спасява българско дете и го отглежда. Но то бяга в планината, става хайдутин, и е убито. Али няколко пъти успява да предотврати насилие срещу българи и след навлизането на руската войска през 1878 г. се оттегля в Турция, за да се върне години по-късно като заможен, но ексцентричен непознат и да дочака смъртта си в града, към който се е привързал.

Но отоманските окупатори не винаги са били любезни с домакините си. През 1850, след провалило се въстание, в района на крепостта се извършва масова екзекуция. Една особено неприятна история разказва как турците са карали българите да преминават през ниска вратичка, от другата страна на която ги е очаквал добре наточен ятаган.

Вероятно за удобство, защото се вижда от много места в града, хората в Белограчик обикновено първо посочват на посетителите Ученичката, чиято история би скандализирала съвременните феминистки. Легендата за нея е, че се превръща в камък, след като е първо прелъстена, а след това изоставена.

Друг драматичен персонаж, наказан заради любовта си, е Монахинята. Тя се влюбва в зографа Скалин, който реставрира икони в манастира. Омагьосан от красотата й, той решава да нарисува очите й на мястото на изтритите очи на Богородица. От това монахинята ослепява, но тръгва след него и решава да зареже отшелническия си живот. Само че това вбесява нейните сестри, които в заговор с проклети свещеници, я осъждат на бой с камшици. Злата игуменка първа вдига ръка, но преди ударът й да се стовари върху Монахинята, тя се превръща в скала. Същото се случва и със Скалин, който се спуска да й помогне, и със съдиите-свещеници. Тук по неизвестна причина са наказани и положителните герои.

Също объркваща е историята за "добрия" разбойник. Първоначално той е зъл и често убива за удоволствие, а когато остарява, никой в града не го иска. Затова той се заселва край чешма, от която се цеди отровна вода, и живее прокълнат в самота. Избавлението настъпва, когато убива по-грешен от самия него човек - неизвестен конник, похитил дете. Тогава от отровната чешма потича чиста вода и душата на злодея е спасена - чрез типично балканския модел да отмиеш вината от насилието с ново насилие.

Съмнително е дали планетата е имала предвид точно това, когато е създала преди 200 милиона години червените скали. Но не може да се отрече, че легендите за тях са доста свеж начин за хората да преведат вечността на своя временен език. Те са се справили само с няколко десетки от камъните, стотици късове продължават да стърчат и да подканят за нов прочит.

 

 

Кухни


България
Опитомяване на тахана

За кухненски приключенци. Българската кухня е приела много заемки от изток – от Отоманската империя и от Ориента, от където винаги през вековете е текла миграция. Яркостта на използваните подправки, на лютивото, Още



Нещотърсач


България
Конят на източните българи

Едно от историческите клишета, с които живеем, е че предците ни - прабългарите, са били номади и изкусни коневъди. Дали са изгубили това качество, като са се смесили със славяните, или някъде през по-късните векове, но съвременните коневъдски традиции в България са с твърде кратка история. Още



Нещо за четене


България
Непознатата България (2009) | Адем

Разликата между туристи и пътешественици е, че “първите мислят за връщане от мига, в който пристигнат. Вторите може изобщо да не се върнат”, обяснява Порт, безпокойният персонаж от “Чай в пустинята” на Пол Боулс. Още



Музайка


България
Мизия: музикален портрет на Лисабон

С баща – португалец и майка – испанка, Мизия има поне две родини, говори няколко езика и има няколко лица. Тя е номад по душа – носи дома в съзнанието си и може да отлети, накъдето я отведе артистичният й път. Още