Изкусителен и страдащ от обсесии, този град е като катедралата си - изящна смесица от варварски култури


Най-добрият начин да започнеш един труден ден, е да отложиш започването му. Докато прехвърлям наум всички места, които трябва да видя през следващите осем часа, краката ми омекват, и се свличам в един от столовете на L’Osteria di Santa Marina.

Обикновено следвам принципа на Оскар Уайлд - когато съм в голяма беда, отказвам всичко, освен храната и пиенето. Затова си поръчвам mezzo di spumante - половин литър шампанско, и класическо, бавно сготвено ризото с ориз от поречието на По.

Ако знаеш къде да седнеш, във Венеция всяко хранене е музика за небцето. В този град можеш да намериш всичко от семпло варено шкембе, до ястия от около 43 съставки, сготвени по рецепти от разсипали се досега на прах ренесансови готварски книги.



Положението с храната е под контрол, но да се налага да разгледаш този град за ден и половина си е проблем. Тук има два типа места: които искаш, но не можеш да видиш, и които не искаш, но не може да не видиш.

"Сан Марко", Академията и Двореца на дождовете

определено са от първите. Добивам усещането, че тълпа пред тях няма, освен ако не се опиташ да влезеш. Можеш да се разхождаш с ръце зад гърба, подсвирквайки, и правейки се, че не забелязваш празните разтворени врати, колкото си поискаш. Но направиш ли и стъпка към тях, се оказваш в центъра на нещо като десанта на Нормандия - туристи се втурват от всички възможни ъгли, като че извират изпод земята и някои от тях като че скачат с парашути, с едничката цел да образуват дълга, плътна и потна опашка, на която да повися.

Стисвам зъби и се нареждам. "Сан Марко" си струва, това е най-еклектичната катедрала в света.



Вътрешността й е тъмно синя, с алюзия за арабско небе - особено след като 40 минути си пристъпвал покрай колоните на Двореца на дождовете. От капителите им гледат каменни монголи, китайци, маври, селюки, африканци - всички онези, над които управляващите Венеция са се опитвали да придобият власт чрез търговия и други методи.

Затова не е чудно, че базиликата им е жертва на глобализацията. С византийско разположение, арабски куполи и католически олтар, британският интелектуалец Хербърт Спенсър я определя като "изящен образец на варварска архитектура". Освен с многостилие, тя обърква с десетките трофеи, с които дождовете я обогатяват след всяко светско завоевание.

Един от тях са конете над входа за лоджиата - оригиналът им, прибран във вътрешността на катедралата, е отмъкнат от Хиподрума на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г.

По подобен начин четири века по-рано тук се оказват и мощите на Свети Марко - пратеници на дождовете ги отвличат от Александрия през 828 г, с праведното убеждение, че изпълняват божията воля.

Кражбата на светци и артефакти не е престъпление във Венеция, но нещата не стоят точно така, що се отнася до чуждите жени.

Особено когато става дума за много жени.

Човек се уверява в това, когато завие зад ъгъла на Palazzo Ducale и види моста на въздишките. Отвъд него, в една от килиите, наречени I Piombi - Оловните кабини, е затворен през 1755 г Казанова, любовник на около 122 съпруги.

Трябва да се признае, че е прекалил по всякакви стандарти. И все пак присъдата му е за оскърбление срещу религията. Причината е, че в средата на XVIII в. прелъстяването не е незаконно във Венеция.

Както някои изследователи справедливо отбелязват, иначе целият град трябваше да лежи в затвора. Особено художниците. Владеещи една от най-влиятелните медии на времето си,

Тинторето, Тициан и Тиеполо наливат толкова еротика в платната си,

че не е чудно защо карнавалите с напредването на Ренесанса стават все по-разпасани.

В Галериите на Академията това може да се види само донякъде. Все пак колекцията им е събрана през 1807 г. главно от църквите и манастирите на града. Монументалните венециански сцени на Каналето и Карпачо са в изобилие, но пък ренесансовата триада присъства с твърде малко платна, най-смелото от които като че е "Адам и Ева" на Тинторето. Ако не се брои ексцентричното "Сътворението на животните". На него художникът си е поиграл на демиург, обогатявайки фауната на планетата с няколко същества, за които на Бог не му е стигнала фантазията.

Малко по-късно, пресичайки града забелязвам, че трябва да е имало някаква

обсесия за преразглеждане на природните дадености

в този град. Хенрих Мейринг, скулптор от XVII в., е украсил фасадата на църквата Сан Моисе с нов вид камили, непознати на зоолозите.

Като се има предвид, че местните хора някъде от XIV в се бунтуват срещу природата, прикривайки лицата си зад маски с гротескни черти, не е чудно подобна склонност да се забележи и сред лидерите на общественото мнение.

Засега остава неясно, дали особената местна култура на измамността е развита единствено за удоволствие. Казанова, във всеки случай, произвежда следното блестящо обяснение: "Винаги съм обичал истината толкова страстно, че често съм прибягвал към лъжите, за да я посея в умовете на хората, непознаващи чаровете й.”

Неговото работно място, на което привежда този принцип в действие, е Ла Фениче, най-старият театър в града. Известно е, че твърде скоро след построяването му през 1792 г. в него е установена практиката зрителите повече да гледат един друг, отколкото разиграващото се на сцената.



Най-добрият начин да завършиш един труден ден, е да го сториш внезапно. Сещам се за това при вида на удобен празен стол пред наредена за вечеря маса в Al Fontego dei Pescatori. Венецианската кухня също е продукт на глобализацията, един от най-забележителните. Освен това е крайно време за клок - карпачо от 12 вида риби. Според мен всяка от тях може да се брои за отделна забележителност.