Четвъртък, 23 Март 2017



Банкок: Покрай кафявите води на Индокитай



Текст Албена Шкодрова | Фотография Антони Георгиев   
Не всичко в Банкок е кич и шопинг. Градът от епохата преди Кока-кола и МакДоналдс е запазен в старите квартали покрай канала Сен Сеп.


На екскурзоводите трябва да им бъде забранено със закон да съчиняват метафори и да прибягват до поетични сравнения.

За пореден път стигам до този извод, докато крача покрай Клонг Сен Сеп - кафявия, пълноводен канал, който пресича центъра на Банкок и в западния му край се излива в реката Чао Прая. Да наречеш този азиатски мегаполис от почернели от влагата бетонни бункери и футуристични стъклени небостъргачи "Индокитайската Венеция", е като да търсиш сходства между мухата и компютъра. Все ще намериш някое. Например - и двете бръмчат.



Банкок, и особено каналите му, не само нямат нищо общо с Венеция, но точно обратното - нагледно демонстрират в колко много отношения Азия и Европа са два отделни свята.

Клонг Сен Сеп е нишката на моя маршрут през няколко стари квартала на града. Тя е само ориентировъчна - на много места се налага да се отклонявам от нея, тъй като по самия канал няма транспорт, а по бреговете му не навсякъде може да се мине.

До първата си спирка - храма с фалическите символи, например, се налага да стигна с кола.

Евтините и редовни таксита са едно от огромните предимства на Банкок и са в изобилие дори през януари - най-високия туристически сезон в Тайланд. След кратко возене, през което наблюдавам как стъклата се покриват със скреж от ВЪНШНАТА страна заради надутия до мах климатик вътре, съм пред лобито на Хилтън.

Храмът на Чао Ме Туптим е в задния двор на хотела и сигурно е храмът с най-нетрадиционен подход в света. Пиколо в униформа и бели ръкавици ти подава ръка да слезеш от таксито и ти приемаш с благосклонно кимване. Но вместо да се насочиш към любезно разтворените врати, завиваш към приземния паркинг.

Отминаваш поредица сервизни помещения и бунище, и на завоя на алеята откриваш сюрреална гледка: малка градинка, оградена с фалоси. Ярките им цветове събуждат асоциация с детска площадка, но формата им е толкова реалистична, че вглеждането изтрива всяка следа от невинност.

Макар и да излизат от употреба, фалическите символи, наричани тук палад кик, са едни от най-старите амулети в Югоизточна Азия и на тях се разчита за всичко: от опазване на малките момченца от потъване, до омагьосване на журито на конкурс за красота. Да не говорим за някои по-банални функции.

Докато поразена оглеждам няколко по-едри екземпляра с крачета и свински опашки, пред оградката паркира мотоциклетист. Подпира мотора си на един висок червен фалос и откача от дръжката му плик. Изважда кутия храна и благоговейно пристъпва към олтара, за да я предложи на своя бог, който и да е той.

Отвъд стената зад Чао Ме Туптим каналът продължава. Изглежда спокоен, но на всяка половин минута се разтърсва от нещо като приливна вълна, която за няколко секунди се плиска силно в ръбовете на коритото, заплашвайки да залее надвисналите дървени бараки.

Вероятно заради плътно кафявия цвят на водата, от която човек очаква всеки момент да се подаде четириметров крокоди, при 40 по Целзий, подсилвани от убийствена влага никой не мисли за каналите на Банкок като за възможност за разхлада.

Разбира се, крокодили няма. Дори някога да е имало, те отдавна са измрели от мръсотия.

Километър надолу по течението е друга местна забележителност, сравнително пощадена от туристи - къщата на Джим Томпсън. Той е най-важният американец в историята на съвременен Тайланд. Преди да изчезне безследно през 1967 г. в джунглите на Малайзия, той възкресява местното производство на коприна - онази тежка, леко грапава тъкан в наситени цветове, която през 1950-те става абсолютен хит от Бродуей в Ню Йорк до Маркет стрийт в Сан Франциско и е важна част от съвременната туристическа индустрия на Тайланд и до днес.

Преди Джим Томпсън да се появи, ръчното производство на коприна е почти отмряло. За няколко години той го превръща в индустрия, като слага отпечатъка на съвършения си вкус върху всичко - от текстурата до орнаментите. Малко хора си дават сметка колко много днешната представа за традиционна национална естетика е повлияна от неговия "западен" прочит на автентичната култура, която той заварва тук в края на Втората световна война.

Имението му - шест старинни дървени къщи, пръснати из пищна тропическа градина, е един от най-красивите архитектурни резервати в града. През 1958 г., когато Джим Топсън го строи, в Банкок се придвижват повече по каналите, отколкото по суша. Затова официалният вход е откъм Клонг Сен Сеп. Той отдавна стои запечатан, но двата високи пръта, за които са завързвани лодките, са си още там. От парадното стълбище се вижда дълга редица бараки на другия бряг на канала. Там някога е живяла мюсюлманската общност на Банкок - сравнително малобройна група хора, които стават основни изпълнители на "копринения проект" на Джим Томпсън.

Пресичам водата и тръгвам по издадения над реката дървен док пред мизерните дървени къщички. От тук вече може да се стигне до Чао Прая пеша, но разходката определено не прилича на променада покрай каналите на Венеция. Ако е имало мюсюлмани, забогатяли от индустрията на американеца, те явно са се преселили в други райони на града. Пътеката, която известно време върви пред къщите, в един момент завива навътре и почва да се провира между коптори, които на места са подменени от по-масивни къщи с дървени врати. Котки и кучета, страдащи от ефектни кожни болести и възрастни хора, увиснали в горещината като разварени пилета ме проследяват с безразличие, докато мъчително напредвам на запад.

Ако има някаква промяна от времето на Джим Томпсън, тя е в рязко умножилите се предмети от ярка пластмаса: легени, кофи, паници, оставени пред вратите с остатъците от обяда, завеси срещу мухи. На места се забелязват и перални, въпреки че прането на ръка с вода от канала все още е обичайна гледка из подобни квартали. Водопроводът е нововъведение и тук, както личи и по още незацапаната синя тръба, която минава пред къщите като през къмпинг.

Пътеката се връща при водата и докато вървя, наблюдавам как тя се носи мътно към Чао Прая, влачейки боклуците на около осем милиона души. Това е моментът, в който ме обзема благодарност, че мусонните дъждове за тази година са приключили. Няколко от тях покачват нивото на каналите с повече от метър и почистват къщите по бреговете си като авгиеви конюшни.

Много от копторите на "първа линия" са превърнати в невзрачни магазинчета и работилници. Минавам покрай ресторант за два вида супа, шивашко ателие в което старец изминава бял панталон на крачна машина, и дрогерия, чийто асортимент се изчерпва със стотина бурканчета тигрова мас и розов лак за нокти.



После къщите се отдръпват и оформят нещо като площад: в дъното се разхождат проскубани петли, няколко жени с деца седят на пейка до канала и си говорят, човек готви на газов котлон храна със съмнителна чистота, и я продава на всеки, който би се престрашил да я яде. Картината щеше да е идилична, ако действието не се развиваше под магистралата. Издигната на двайсетина метра нагоре във въздуха, от нея се разнася непрестанен тътен, разнообразяван единствено от взривове на бомбички, хвърляни от две деца на отсрещния бряг.

Сядам на една свободна пейка и известно време наблюдавам живота на площада, когато забелязвам пет-шест-годишно дете да се люлее в хамак. То улавя погледа ми и се оживява. Започва да се смее и да се люлее все по-бясно, отмятайки глава назад. Темето му всеки път се разминава на милиметри с някакъв изпъкнал корен, и аз изглеждам единствената, разтревожена от този факт.

За да му стане ясно, че повече няма нужда да ми прави впечатление, ставам, и бързо се отдалечавам. В този момент усещам, че "венецианското" преживяване ми идва в повече. Хващам тук-тук - местен дизайн моторизирана рикша, за да стигна до Ват Сакет, храма върху Златната планина - последната точка от маршрута ми.

За разлика от добре скритите предишни спирки по пътя ми, тази се вижда отдалече - гигантски сив хълм, върху който блести ослепително златен купол.

Банкок е равен като дъно на тенджера, и това възвишение е същинска изненада. То не е естествено. Направено е, когато едно гигантско чеди се срутва по време на строеж. Затрупано е с пръст и върху него е построено ново, по-малко. За да не падне и то, след Втората световна около хълма е излята бетонна стена. Сега тя е боядисана със сива блажна боя и изглежда доста .... тайландска, особено в комбинация с неестествения златен блясък на кубето отгоре.

Елегантното чеди е строено през XIX в. и отвътре е само лабиринт от бели стени. В центъра му, обаче се пази реликва от Буда (дарена от британското управление в Индия). Малкият олтар, в който тя е съхранена, е покрит с дебел слой злато, полагано от поклонници в продължение на повече от век.

Най-голямото достойнство на Ват Сакет се оказват гледките от терасата на върха му. През 1871 г. те впечатляват американския писател Франк Винсент, който ги описва в "Страната на белия слон": "От върха... може да се огледа цял Банкок и неговите околности; въпреки че това не е съвсем точно казано - виждат се много малко от жилищата, тук-таме храм, реката с корабите по нея, кралския дворец, и море от поклащащи се кокосови и бетелови палми. Общото впечатление е за голямо, примитивно село, скрито в девствена гора, гъста почти до непроходимост".

Сто и трийсет години по-късно Банкок изглежда все така непроходим, но от гъстотата на застрояването с небостъргачи. Кварталите които се виждат от върха на Златната планина, са най-старите, и днес са една трийста част от мегаполиса, който отдавна се е слял с близките селища и чрез Самут Пракан е стигнал до Тайландския залив, отдалечен на 30 километра от центъра на града.

В подножието тече Клонг Сен Сеп, който тук вече е сменил името си на Банглампу. Той продължава още поне километър на запад, преди да се влее в десет пъти по-широката Чао Прая. Ясно се вижда как кафявата му вода се завърта, преди да се понесе на юг, към делтата. Горе-долу по начина, по който Рио дел дука се влива в Канале гранде. В главите на екскурзоводите.


Прочетете още за Тайланд в BalkanTravellers.com:

Опушени свински зурли и планини от злато и риба в Китайския квартал, Банкок

Едномилионна столица на Сиам през XVII в., Аютая е описвана от европейците като най-зрелищен в света и е за тайландците онова, което е Ват Анкор за кхмерите

Кратък пътеводител из тайландската кухня

Практическа информация за Банкок
: кога да пътувате, как да стигнете, къде да отседнете и ядете - в рубриката "Направи си маршрут".

 

 

Кухни


Тайланд
Кратък пътеводител из тайландската кухня

За да изпитате удоволствие от култовите люта супа от скариди или салата от зелено манго, първо трябва да преглътнете някои особености на тайландското хранене.
Още



Нещотърсач


Франция
Брест и Стара Загора - няколко неочаквани прилики

Последното, което човек си представя, когато се заговори за Франция, е гледката на типичен американски град – с широки улици, пресичащи се под прав ъгъл, и архитектура, която не отива отвъд средата на миналия век. Но точно това е образът, който Лусил Ервеу чертае за своя град, Брест. Още



Нещо за четене


Тайланд
Пол Теру отново се качва на влака за Индокитай и Япония

Римейк на „Големия пазар по влаковите релси” от 1975 г. описва хората на Азия 30 години по-късно. Още



Музайка


България
Мизия: музикален портрет на Лисабон

С баща – португалец и майка – испанка, Мизия има поне две родини, говори няколко езика и има няколко лица. Тя е номад по душа – носи дома в съзнанието си и може да отлети, накъдето я отведе артистичният й път. Още