Кабиюк е мястото, където империята прилага своето изкуство в България. Днес празните, заспали алеи, обрамчени от вековни дървета във фермата повече напомнят поизоставен парк, отколкото военна конна база. Но в края на XIX в. тя е построенна именно като такава.

Когато Митхат Паша започва да търси площ за конеразвъдник, той използва една от известните по онова време техники: нарежда да се окачат парчета сурово месо по дърветата из целия район, за да види къде има най-малко мухи. Най-подходящото място се оказва на 13 км. североизточно от Шумен.

Конюшните, които се построяват солидно от камък, бързо се заселват с над 1000 турски коне. Отоманската империя отглежда на Балканите някои от най-добрите си чистокръвни породи – Караман, Узуняйла, Румели, Кастамону, и ги храни с произхождащата от полуострова трева райграс. По-късно тя ще се разпространи в Европа и САЩ, и ще се превърне в основна растителна култура, използвана при отглеждането на коне.

Когато Истанбул започва да губи земите на юг от Дунава по време на Руско-турската война от 1878 г., войските му отвеждат всички коне от Кабиюк със себе си в Анадола. Българите, радващи се на новопридобитата си независимост, заварват конюшните опразнени.

От този момент нататък Кабиюк следва всички завои в българската съвременна история. След безуспешен опит да бъде възстановен през 1880-те, през 1894 г. той заработва под зловещото име „Държавен конезавод, склад за жребци и ремонтно конско депо”, събуждайки във въображението Оруеловски сцени: гигантски стоманени калъпи пресоват лепкава каша от кости, месо, кръв и косми; работник в дочен комбенезон отвинтва гайка на корема на кон, руква машинно масло.

Българските власти осъществяват тази своя представа за Кабиюк последователно, и в началото на ХХ в. тук кипи генно инженерство. Освен атове, се отглеждат овце, говеда, свине и птици и са селектирани няколко от селскостопанските гордости на региона, сред които индустриално кръстените медно-червена шуменска овца и черна шуменска кокошка. По-късно фермата е прекръстена на "Държавен завод за добитък и депо за мъжки разплодници".

Социалистическият режим на свой ред дава на конезавода името на комунистическия лидер Васил Коларов, който е роден в близкия град Шумен.

Търговската история на конезавода през годините е имала своите подеми и спадове, но забавното е, че в най-успешната й сделка през 1984 г. е намесен съветският държавен глава Леонид Илич Брежнев.

Всичко започва десетилетие по-рано, при откриването на Асуанския язовир в Египет. Тогава Гамал Абдел Насър подарява на Брежнев чистокръвен арабски кон в знак на благодарност за помощта при издигането на съоръжението. Няколко години по-късно България някак успява да сложи ръка върху жребеца Момент – единствения мъжки приплод, родил се от размножаването на египетския кон.

След известно напрежение, тъй като Москва си иска жребеца обратно, а София не го дава, Момент остава собственост на Кабиюк. Там той е продаден за рекордната тогава цена от половин милион долара на холандски коневъд. Той на свой ред, според съобщения в медиите, го препродава в САЩ за милион и половина долара.

Този търговски успех никога повече не се повтаря. В началото на демокрацията Кабиюк е превърнат в акционерно дружество, и корупция и лошо управление за малко да го ликвидират.

Така или иначе, конната ферма оцелява като държавна собственост, и сега развъжда четири породи – селектираната тук източнобългарска (линк към свързаната история), чистокръвна арабска, чистокръвна английска, и полукръвна арабска (шагия).

Близо 30 хиляди декара земя са отделени за пасища и терени за обяздване.

През последните години в България са възстановени и създадени много конеферми, но никоя от тях няма този привкус на история, който се усеща по алеите на Кабиюк. Чувството не идва само от старите дървета и масивните конюшни, но от отпечаталата се слабост на някогашната българска монархия към това място.

В единствения на Балканите Музей на коня, който е на територията на парка, се пази военната колесница на втория монарх на съвременна България, Фердинанд Сакскобургготски.

Достолепната лятна вила на неговия предшественик, княз Александър Батенберг е първата постройка, която човек вижда при пристигането си в Кабиюк. В нея критикуваният от много историци като слабохарактерен княз взима едно от най-трудните си решения в историята. През 1885 г. той слага тук подписа си под акта за съединението на България с Източна Румелия – двете половини от съвременната българска територия, с риск да влезе в сериозен конфликт с най-важния си покровител по онова време, Москва.

Честото кралско присъствие в Кабиюк в края на XIX и началото на XX в. е придало на комплекса духа на провинциалната елегантност, характерен за изникналите по това време централно и източно-европейски курорти. В задните дворове на конюшните и построените за конярите къщи, обаче, човек може да се натъкне на бедността, с която живее голяма част от българската провинция днес.

Рядко посещавана от туристи, Кабиюк е истински град на конете, мястото, където те са господари и богове. Според признания на коневъдите в местния печат, тук всеки ден е Тодоровден (линк към свързана история – Тодоровден), а конете получават за рождените си дни по кофа стъргани моркови със захар.