Най-добре е човек да бъде доведен тук с вързани очи. Или, което е почти същото, да пристигне по тъмно, спускайки се от високата планина на Цетинье, старата столица на Черна гора.

Каквото и да е то, утринта го надминава. Ако през 1950-те Стайнбек е провъзгласил Амалфи за най-драматичното крайбрежие на Европа, то е само защото не е стигнал до този фиорд.

Тъмно-синята вода блести като в дълбока сребърна купа. Планините се издигат стотици метри отвесно нагоре, и още толкова - надолу, отразени в залива. В осем сутринта те са още сиви, но бреговете вече са ярки като в реклама на "Ариел" за цветно пране, и миризмата на лимоновите дървета става все по-настойчива.

Котор е най-южният фиорд на Европа. Образувал се е от потъването на речен каньон под водите на Адриатика. Обиколката му е около 60 километра и ако навлезеш в него откъм морето, трябва да караш повече от час по шосето край брега, за да се върнеш отново при устието. Обраснал с ниски нарове, пътят минава под склоновете на 1900-метровата планина Ориен и на 1700- метровата Ловчен и покрай няколкото града, построени в залива - сред тях Котор и Херцег Нови. Навътре във водата са пръснати острови с църкви.

Дори да си пропътувал цялото крайбрежие на Хърватия - от Риека, през отсечените склонове на Велебит, елегантния Задар и курортната атмосфера на хърватската Далмация, Котор е изненадващ и някак театрален. Отвесните скали са декор, който непрестанно променя цвета и сенките си, придавайки всяка минута нов вид и смисъл на зидовете, просторите с пране, кулите, котките по покривите, децата по стълбите, или групата туристи с еднакви шапки.

Котор е място между два свята, по много начини.

От една страна той е типичен венециански град - паваж от широки камъни, прозорци с остри арки, порти с барелефи на лъвове, камбанарии, кули с романтични балкони и много вода. Между XV и началото на XIX в. той е част от Serenissima Repubblica di Venezia, една от най-добре развитите части на Далмация.

През XIII в. районът се изпълва с доминикански и францискански манастири, чиято основна роля е да предотвратят разрастването на популярното по онова време богомилство. Докато Балканите пропускат европейския Ренесанс в прегръдките на Османската империя, градовете в залива съперничат на Дубровник и на самата Венеция. Преди да се отделят от Серенисима, те има една от най-големите флоти в Адриатика, с над 300 кораба.

Това място обаче никога не успява да забрави принадлежността си към балканския свят. Историческото боричкане за Котор въвлича всички по-големи държави на полуострова - Византия, по-късно Османската империя, Сърбия, и дори България. През X в. Котор преминава за кратко през ръцете на българския цар Самуил, който успява да отнесе от тук най-пазената църковна реликва - мощите на Свети Трифон.

Визуално, историята на балканската надпревара за залива доминира градския пейзаж от Средновековието насам, когато е построена ексцентричната крепостна стени в почти отвесния хълм Св. Иван над града. Дълги четири и половина километра и с височина до 20 м., тя е издигната, за да предпазва от нападения откъм вътрешността на полуострова.

Укреплението, считано за един от най-блестящите образци на венецианската военна архитектура, е паметник на ЮНЕСКО. Изкачването му е най-изтощителното, но и отплащащо се забавление в града. Трае около час, и предлага градация от великолепни гледки към стария град Котор и към тази част от фиорда.

Потейки се нагоре по хълма, човек проумява, че само много сериозна заплаха е могла да мотивира построяването на подобна стена. И нищо чудно - принадлежността към преуспяващата общност на Серенисима само усилва интереса към градовете във фиорда.

Между 1538 и 1657 г. заливът е обсаден от Османската империя, която непрестанно се домогва да сложи ръка върху него. Маргьорит Юрсенар е романтизирала този епизод от миналото с разказ в своите "Източни новели", в който главен герой е Крали Марко - добър плувец в ледените води на фиорда, едър мъж със суров нрав.

Непрестанно укриващ се от преследвачи, Крали Марко е твърде висок, за да се предреши като просяк или търговец. За да си осигури свобода на движението, той започва връзка с жената на шкодренския паша. Търпи пълното й тяло и мустаците, начина по който тя плюе зад гърба му всеки път, когато той коленичи, за да се прекръсти.

Но това, което не успява да понесе, е лошата кухня - дори когато е застрашен, Крали Марко си остава бонвиван. Вбесен от прегорялото агнешко на любовницата си, той мята тавата през прозореца във водите на залива, и след това едва не загива заради гнева на готвача.

Добрата храна от край време е обект на идеологически спор по тези места, и той, изглежда, и до днес не е решен. Висейки между два свята, Котор продължава да се разкъсва между балканските гурме традиции, и тези, прииждащи от Средиземноморието.



Местните хора често могат да бъдат забелязани в зелените си дворове да плащат данък на планинските хранителни обичаи от вътрешността на полуострова: мъже в бели престилки безмилостно дерат и набучват на кол агънце, което да бъде въртяно на бавен огън, докато не забрави откъде е дошло.

Друга школа в локалната кухня отрича тази сурова традиция и набляга на по-южни храни. Неин флагман са локалната, домашно направена върху клечици паста с доматен сос и чесън, и особено черното ризото със сос от сепия.



Така че еклектиката на Черногорското крайбрежие е предопределена. Човек няма какво да се чуди толкова, ако до картонена барака намери украсена с каменни лъвове и мраморни водопади вила, или се размине едновременно с глутница бездомни кучета и яхтен милионер от Сан Марино.

Твърде много хора в историята, а и днес, искат да са част от Котор. Има две причини посетителите на залива да бъдат довеждани с вързани очи. Едната е, за усилване на удоволствието. Другата - за да не могат да се върнат, да доведат приятели, и да превърнат залива във Вавилон.