Понеделник, 26 Юни 2017



История, изпрана във водите на Ван



Текст Албена Шкодрова | Фотография Антони Георгиев   
Докато чакаме да се съберат достатъчно пътници за корабчето, сядаме в ресторанта от другата страна на пътя. Получаваме две необичайно мръсни за Турция чаши чай.  Сякаш са мити в езерото. Не, сякаш са мити в някое друго езеро, защото се твърди, че високото съдържание на натриев карбонат във водите на Ван отмива всичко като перилен препарат.

Нагласяваме столовете си така, че да гледаме към кея, и забравяме дребните неудобства. 3755-те квадратни километра вода на най-голямото езеро в Турция пред нас може да не отстраняват петната от чашите, но пречистват мислите.

От нашата страна на брега се виждат драматични планински възвишения, а преди езерото да се разлее в нещо като открито море, е островът Акдамар.



От сушата, на не повече от километър разстояние, гледката напомня с нещо на сътворение. Високият, червеникав силует на единствената оцеляла църква като че е малкият пъп, заради който съществува могъщата вселена наоколо. Старателно изписан детайл и фокус, в който се събират на едро нахвърляните вода и планини.

За арменците през IX и X в. нещата са изглеждали така буквално: в земите около езерото държавата им преживява най-успешната си епоха, а когато селюките нападат през 1064 г., Акдамар е последната крепост на техните владетели. Акдамар за тях е като Косово поле за сърбите и езерото Ладога за финландците, защото символизира както миналото величие, така и загубената територия.



От дългото чакане ни спасяват група млади кюрди, студенти в местния университет, които пристигат с намерение да правят плаж на острова. Те похапват сандвичи, докато корабчето се приближава, а ние, общо четирима туристи на борда му, следим уголемяването на малкия червен детайл: каменната Църква на светия кръст.

Тя е единствената, оцеляла от мащабното строителство на острова между 915 и 921 г., организирано от Гагик I от династията Васпуракан. Според Томас от Ардсруни, летописец от X в., арменският цар лично планира овощните градини и терасираните паркове във вътрешността на крепостните стени. Той издига замък като хълм в центъра на острова, и позлатява куполите му така, че блясъкът им заслепява преминаващите по сушата.



Историческите съобщения подсказват за сериозно разточителство в арменската престолна крепост: фрески по стените на залата за аудиенции са изобразявали владетеля върху позлатен трон, заобиколен от празнуващи придворни; музиканти; танцуващи девойки; войници, препасани с мечове; борци; лъвове; диви животни и пъстропери птици.

За това, че Гагик не се е отнасял особено пестеливо към хазната си, говори и фактът, че цялото строителство е завършено само за пет години, като за целта на острова са събрани най-добрите майстори и занаятчии, а самият цар - в свободното си от управление време - наглежда работата им.



Днес от великолепието не е останало нищо, а и оцелялата църква не е в особено добро състояние. Въпреки, че е смятана за един от най-ценните паметници на старинната арменска архитектура, тя може всеки момент да се разпадне.

На кея ни посреща табела, която четем доста дълго, докато разкодираме специфичния й английски език. Тя ни съобщава, че "рефелите, свързани с християнската религия в любовната част на църквата", и "релевите", свързани с исляма в горната й част, са "съществували поедно със на стените и са успешен и интересен пример ислямски и християнски рисункови програми".

Започваме да се изкачваме към руините, с надеждата те да се окажат по-разбираеми от надписа. Изправяме се пред църквата - невероятно висока за сравнително малките си размери. Кръстообразният й план е едва 12 на 15 метра, а централният й купол се издига на около 20 метра височина. Тази особеност е характерна за арменските, а и за грузинските храмове, които обикновено са проточвани опасно нагоре, и архитектите са се опитвали да ги укрепват, лишавайки ги от прозорци. По тази причина повечето от тях тънат в полумрак.

Църквата на светия кръст не е изключение. Струва ни се призрачна - не само от слабото осветление, но и заради фреските, изрисувани като с въглен и оцветени в индиго. Шокира ни подът - застлан със слама, и на места осеян с най-недвусмислени знаци, че тук е гледан добитък.

Изводът, че става дума за някакъв вид пренебрежение към старините на религиозна или етническа основа, би бил погрешен. Откриваме това малко по-навътре в храма, където разпознаваме останките от пристройка, която е правена много отдавна за да се приспособи помещението за джамия.



Обратно навън започваме да обикаляме църквата. Стените й се оказват обвити в необичайни, стряскащо експресивни барелефи. На места те са толкова изпъкнали, че почти преминават в скулптури.

Старозаветните сцени, изобразени в долната половина на фасадата, са по-едри, и често обезобразени. Най-зле са пострадали лицата на Адам и Ева - буквално изстъргани, докато сцената как Далила постригва Самсон, Давид и Голиат, и Авраам и Исак са в по-добро състояние.

Според една от версиите стротелите на Църквата на светия кръст са били повлияни от култа към слънцето, заимстван от зороастрийците в Персия. Изследователи стигат до тази мисъл заради драматичния начин, по който движението на слънцето променя барелефите, превръщайки ги ту в триизмерни, почти оживели фигури, ту в призрачни сенки.

Зороастрийци или не, авторите на изображенията със сигурност не са залягали зад учебниците по естествени науки, защото на една от стените Йона е изобразен пред пастта на чудовище с уши и остри зъби, което твърде малко прилича на кит.

Забележителното съчетание от архитектура и скулптура сред суровия, но магически пейзаж ни напомня за вечните опити на човешкия дух да овладее стихиите, но и да им вдъхне нов живот в изработваното със собствените си ръце. Да идентифицира Господ, но и да се разпознае в него.

Сега вятърът е, който ни напомня за съществуването на Бог, носейки накъсаната обедна молитва на местен имам. Гласът приижда заедно с вълните, но не прави особено впечатление на кюрдските студенти, които отдавна са приключили със сандвичите си и започват да скачат във водата.

От стените на Църквата на светия кръст няколко светци ни следят мълчаливо с извадените си очи: Йоан Кръстител, порокът Илия, цар на Ниневе, Григорий Лусаворич, наричан Илюминатор.

Акдамар е едно от малкото места на света, където историята живее заедно с настоящето както духовното съжителства с материалното. И разбираш, че най-добрият начин да направиш стъпка от едното към другото е да пиеш още един турски чай, в чаша, умита във водите на езерото Ван.

Прочетете още за Турция в BalkanTravellers.com

 

 

Кухни


Балкани
Балкански кулинарни войни III. Кюфтетата на другите народи

Лесковачки чевапчичи, измирски кюфтета или български кебапченца? И гръцки кефтедес, моля!
Още



Нещотърсач


Турция
Трубадурите на Аллах

Мистичните въртящи се дервиши, които от векове хипнотизират Европа с неземните си танци, довеждащи ги до транс, днес се превръщат в част от турската туристическа индустрия. На Стария континент почти не знаят,
Още



Нещо за четене


Турция
Истанбул: Спомени за един град (2003) | Орхан Памук

Книгата, след която Орхан Памук спечели своята Нобелова награда, е монотонен според някои, но поетичен портрет на Истанбул. Видяното през очите на един от най-интересните съвременни турски интелектуалци, е носталгична версия на бумтящия, искрящ и шеметен град на два континента.
Още



Музайка


България
Мизия: музикален портрет на Лисабон

С баща – португалец и майка – испанка, Мизия има поне две родини, говори няколко езика и има няколко лица. Тя е номад по душа – носи дома в съзнанието си и може да отлети, накъдето я отведе артистичният й път. Още