Обсесията от историята е толкова обичайна на Балканите, че местните хора не са в състояние дори да я забележат. За пришълци отвън, обаче, тя бързо става част от преживяването да си на Балканите, и никъде другаде. Раймонд Детрез, белгийски българист и балканист, описва как изглежда отстрани този понякога забавен, понякога - досаден, и дори опасен социален феномен. *

Неопитните балкански пътешественици понякога се удивляват от широките исторически познания, демонстрирани им от люде, с които случайно са се заговорили. Предпочитани теми се оказват древният произход на собствения народ, териториалното разпръсване по едва ли не цялата дължина и ширина на полуострова, загубените битки и несправедливостите, причинени на нацията от великите сили. По всички тези обстоятелства и събития от преди векове балканецът говори с познаване на нещата и ангажираност, които създават у слушателя впечатленията, че той едва ли не лично е участвал в някои бойни действия.

На Балканите човек като че ли се РАЖДА историк. Българин или грък, сърбин или албанец поради самия си биологичен произход той се смята специалист по отношщение на българското, съответно гръцкото минало. Балканецът се справя виртуозно и с историческата критика: „ненаучните” твърдения на противниците остроумно се оборват. Тези критически умения обаче за съжаление го изоставят веднага, щом трябва да обоснове собствените си гледни точки. Тогава митологическите разкази и „непонятните” за външния човек емоционални аргументи получават силата на неоспорими твърдения.

Историята и митологията трудно могат да бъдат разделени на Балканите, особено поради начина, по който се „вярва” в историческите събития. Историческите митове – в смисъла, който им придаваме в тази книга - не са по дефиниция неточни или фантастични представи за миналото. Тези представи могат даже да се окажат научно правдоподобни. Въпросът е, че тяхната правдоподобност е всъщност несъществена. Хората смятат тези представи за „верни” не защото те са правдоподобни, а понеже вярват в тях; тяхната вярност се издига над всяко съмнение. Вярата в тях може да се разколебае от научни аргументи също тъй малко или трудно, както вярата в някое божество. Тези представи за миналото съставляват „национална религия”.

Както и другите религии, и „националните религии” вървят заедно с религиозни общности. Също – и главно – поради вярата си в националните митове балканецът се явява част от една общност, по-точно национална общност. Който прояви скептицизъм или неверие спрямо историческите митове на нацията си, дори ако има основателни, научни причини за това, в най-добрия случай бива смятан за куриоз, а в най-лошия – за национален предател, и рискува да бъде изключен от бщността. Та нали „другият” е именно онзи, който НЕ вярва в „националните” митове, защото вярва в други, свои си митове, поради което представлява част от друга, може би дори съперническа национална общност.

Тези митове не са просто някакви исторически разкази. В повечето случаи те имат ясна политическа функция. Както изтъкнах, те функционират на първо място като средство за национална идентификация и диференциация и създаване на чувство за принадлежност към общност, от което произлиза силно мобилизиращото им въздействие. Наред с това те често предоставят „исторически” аргументи за претенциите към определени територии. Мит, който „доказва”, че собственият народ от векове живее или е живял на едно или друго място, преди там да дойде някой друг народ, например, придобива стойността на акт за собственост. Съществува тясна връзка между историческите митове на нацията и нейните материални, много често териториални копнежи, в смисъл, че НЕ съществуват исторически митове, които да противоречат на материалните или териториалните стремежи на общността.

*Текстът е откъс от книгата на Реймонд Детрез „Косово. Отложената независимост”, издадена на български език от издателство „Кралица Маб”, 2008 г.
Можете да си купите книгата от он-лайн книжарница „Словото”.

Изпратете коментар !