Този нов български роман е нещо като пост-соц европейска версия на “По пътя” на Джак Керуак. Героите му – двойка, състояща се от дребен мошеник и провинциален неудачник на средна възраст – пресичат от бряг до бряг Европа.
От Черно море до Атлантика в Португалия, те прекосяват стария континент с помощта на древен Опел в търсене на Обетованата земя, след като по различни причини не виждат вече място за себе си в България.

Романът е ироничен, но и хуманен портрет на българската емигрантска общност през очите на главния герой, Даскала – интелектуалец с ниско самочувствие и несигурни енциклопедични познания.

Примитивността на емигрантския живот е описана без смущение и излишни церемонии – завъртат се сцени като закуска край шосето с копърка и пърцуца върху вестник, периоди на клошарство, арогантност, събудено от инстинкти за оцеляване хищничество и обикновена неадекватност.

Диалозите и описанията, обаче, с приятния си, освежаващ хумор правят романа леко четиво.

Описанията на Португалия трудно могат да бъдат определени като “пътеписни”, въпреки че текстът съдържа и такива фрагменти. Във всеки случай човек може добре да си представи как тази страна на Иберийския полуостров изглежда в сънищата, а и наяве в очите на икономическите имигранти.

Най-близки до пътепис са леко наивните и поетични описания на Томар, както го вижда Даскала. Очарованите му размишления за града се явяват на вълни между гротескни емигрантски сцени и този контраст им придава приятна земност.

Даскала, трогваща смесица от провинциализъм, любознателност, оптимизъм, а и доза романтизъм, е донякъде автопортрет на автора. Истинското име на Гуалдо Томарсон е Любомир Чолаков – писател, чието “неочаквано пътувано до Португалия променя живота и творчеството му”, според краткото въведение на издателството.


Нашият цитат:
“Естествено, Даскала не можеше да си позволи повече от едно-две кафета или бири. Затова гледаше да разтегля колкото може повече времето за изпиването им. А докато разтягаше времето, се забавляваше да наблюдава туристите, които пеша, с коли или автобуси минаваха оттук, отиваха чак на другия край на града, за да излязат на асфалтираното шосе и по него да стигнат до Замъка.
Постепенно все повече му харесваше, че никой не тръгва по старата, павирана улица. Така, безлюдна, си беше направо като омагьосана.
Нямаше как да не е. Та някога оттук бяха минавали карети с красиви принцеси, или графини, или херцогини; препускали са пратениците на тамплиерите, когато са носели известията, че техните събратя в цяла Франция само за една нощ са арестувани и хвърлени в кралските тъмници; по-късно са прокънтявали копитата на запенени коне, носещи куриери със съобщения за нахлуването в Африка, завладяването на Бразилия, Малака, Гоа, Макао... И след всичко това по същата уличка да мине автобус с туристи, насочили се към Замъка като към поредната забележителност, за да я нащракат с фотоапаратите си!? Даскала щеше да го възприеме направо като лично осквернение.”