Понеделник, 24 Юли 2017



На ръба на вулкана



Текст Албена Шкодрова   
Ето ме на върха на Везувий. Пиша, седнала на гърлото на вулкана, и надничам към дъното на кратера: гол, сив и изпускащ едва забележима пара. Слънцето пече като в пустиня и склоновете искрят от едрите парчета слюда, смесена с раздробената застинала лава.

Още по-ярко в подножието проблясва неаполитанският залив - с вълните и стъклата на движещите се по брега автомобили. По пътеката зад мен непрекъснато минават туристи, вдигат вулканичната пепел във въздуха и излъчват чувство на триумф - неуместно, тъй като са се качили почти до самия ръб на кратера с автобус.



Двеста и две години преди мен тук е седял Шатобриан и е писал: “Eто ме на върха на Везувий. Пиша, седнал на гърлото на вулкана, и съм готов за спускане до дъното на кратера. Слънцето от време на време проблясва, пробивайки пелената от изпарения, която се издига от планината. Тези пари, скриващи един от най-красивите пейзажи на земята, удвояват ужаса, който изпитвам от това място. Везувий, който облаците отделят от красивите градове в основата му, така изглежда разположен в дълбока пустиня; дори оживеният, разцъфтяващ град отдолу няма силата да разпръсне това ужасяващо усещане”.

За романтиците Везувий е любим символ на обречеността. С увлечението си да “четат” природата като система от знаци, те се качват до тук пеша, на коне или в седани и със страхопочитание надничат в димящото гърло, потопило Помпей в лава преди 1700-1800 години. Гьоте, Шатобриан, Ханс Кристиан Андерсен застават един след друг на едно и също място, хипнотизирани от разказите на Плиний Млади за събитията от 79 г. и от собствените си мрачни фантазии. Везувий, подобно на руините на съборени от земетресения или войни замъци, е идеалният фон за развитието на драматични събития; съвършена метафора за стихия, заплашваща всеки миг да помете човешки съдби.



Съвсем основателно, както сочат летописите. Началото на историческата памет е Помпей - най-пищният, богат и разточителен град на Римската империя. Краят му, или по-точно изригването, което го унищожава, е картинно описано от Плиний Млади, който наблюдава събитията от нос Мизенум, на около 20 км от вулкана.

След поредица силни земетресения, които местното население лекомислено пренебрегва, тъй като са обичайни за района на Кампаня, Везувий изригва. “Подобно на много високо дърво, облакът се издигна и се разпростря във височината на клони”, пише римлянинът в известните си писма до Тацит.

През първата нощ серия яростни земни трусове (вероятно 4 до 5 бала по Рихтер) вече всява голяма паника в целия район. Морето се отдръпва и се връща във вид на приливна вълна, която японците по-късно ще нарекат цунами. Но за оцелелите най-ужасни са задушаващите пепеливи облаци: “И нощ се спусна над нас, но не като нощ с неясно небе и без звезди, а като нощ в затворено място без лампа”.

Историята за изгубения Помпей, подобно на много други важни събития в миналото, се помни от летописците и литераторите, но се забравя в ежедневието. През последните 20 века Везувий е изригвал над 100 пъти - средно по пет пъти на век, или четири пъти за един човешки живот. В два от случаите - през 1631 и 1944 г. - лавата залива градовете в подножието. Въпреки това хората с необяснимо постоянство се опитват да забравят заплахата.

Изригва- нето през 1631 г. например настъпва след 131 години спокой- ствие. “Големият конус”, както се нарича сегашният кратер на Везувий, е покрит с високи дървета, а местните хора напълно са забравили, че те скриват от погледите им вулкан. Като в зловещ римейк на историята, жителите на селата отново взимат земетресенията за обичайни и не напускат домовете си. Затова, когато на 15 декември Везувий изригва, жертвите са над 3000.

Романтиците се появяват около 150 години по-късно. Трябва да се признае, че мрачните им нагласи и силата на поетичните им фантазии внасят за първи път доза здрав разум, пресичайки за известно време традиционното лекомислие на неаполитанците. По тяхно време и под влияние на идеите им вулканът често се превръща в декор за пиеси и в задължителен драматичен фон на всички пейзажи на Неапол.

Но мрачният образ, създаден от романтиците, не успява да удържи особено дълго. В платната на по-ранните неаполитански пейзажисти- Пиетро Фабрис, Саверио делла Гата, Джачинто Джиганте и Антонио Питло- вулканът е рисуван злокобен, застрашителен. След средата на XVIII в. той губи емоционална стойност и започва да се появява просто като дежурен фон.

С напредването на индустриализацията и техническата революция, а и с развитието на туризма Везувий от заплаха се превръща в предизвикателство. Все повече хора пристигат от чужбина само за да го изкачат, и все повече предприемачи започват да пресмятат каква печалба могат да извлекат от това.

Ако трябва следващата епоха да се опише с нещо, то е прочутата песничка “Funicoli, Funicola!”, която всеки познава най-малкото от жизнерадостното изпълнение на Лучано Павароти. Канцонетата е съчинена през юни 1880 г., през първите дни след откриването на зъбчата железница, която да изкачва пътниците към върха на вулкана. Написана за няколко часа и още за няколко - превърнала се в безсмъртен хит, тя добре предава жизнерадостното настроение, с което неаполитанците се возят във вагончетата на невероятното за тогава постижение на техниката.

Историята на този фуникулар, оцелял до 1944 г., е поредица от ремонти, тържествени откривания и различни по разрушителност затрупвания.

Първоначално долната станция - на 791 м височина, е направена по помпейски маниер: достатъчно голяма, за да побере около 100 души, с телеграф, конюшня, кръчма за прислугата и големи покрити басейни, които събират вода за парния локомотив на съоръжението. От това място фуникуларът изминава 800 м при наклон между 45 и 63 градуса, преодолявайки денивелация от около 400 м. Горната станция е на 200 м под върха. Тази инсталация оцелява до едно по-голямо изригване през 1906 г.

В различни конфигурации и на различни височини, фуникуларът е възстановяван на два пъти, докато след големите поражения през 1944 г. идеята е изоставена.

В един доста дълъг период от съществуването на зъбчатата железница негов собственик е световно известната туристическа компания “Томас Кук”, тогава представена лично от основателя си. Упоритостта, която този човек проявява в подножието на Везувий, го прави достоен за всеки цент, който туристите плащат в джобовете на наследниците му и досега.

Седейки на ръба на кратера, човек има лъжливото усещане, че вулканът е покорен. Двеста години след Шатобриан и Андерсен мрачната символика на романтизма е подменена от нездравия оптимизъм на масовия туризъм. Поне няколкостотин души пристигат ежедневно на Везувий с автобуси - само за 40 минути от Неапол, в сравнение с около 10 часа преди 150 години. Те пресичат, без да разберат, първия пръстен, който е ограждал кратера до изригването от 79 г., и слизат на площадка на около 135 м под върха, качвайки се към него по виеща се, не особено стръмна пътека.

По пътя се подпират на връчени им от симпатичен старец на входа дървени тояжки, които ще им струват едно евро (при изкачването си те все още не знаят това), и отпиват от пластмасови бутилки минерална вода, за да стигнат до магазинче за везувиански кич на върха.

В него, освен наистина велики сбирки от минерали, има всичко онова, с което човек не би искал да възпита детето си - повечето познати форми на лош вкус са добре представени.

Туристите пият по едно смъртоносно италианско еспресо, опитват се да забележат пáрата, която е различима само при много тихо време, и доволно се връщат в автобусите. След това потеглят обратно, минавайки между вълшебно красивите градини, построените наново имения и хотелите надолу по склона.

Това спокойствие обаче е напълно лъжливо. Везувий изригва средно веднъж на 30-ина години - за последен път през 1944 г. Според вулканолозите затишието е знак, че предстои голямо бедствие, което може да настъпи всеки момент. Датчиците на сеизмологичната обсерватория са под непрекъснато наблюдение и диаграмите им могат да бъдат следени в реално време дори по интернет. Учените са в състояние на доста голяма тревога.

Но очевидно има нещо в неаполи- танския залив - слънцето, морския вятър или пък божестве- ните градини по склоновете на планината - което кара хората да са склонни към жизне- радостно лекомис- лие. През последните пет-шест години медиите съобщават за напразните усилия на правителството да подкани жителите да се изселят от подножието на вулкана.

В района почти няма човек, чиито лозя да не са заливани поне веднъж от лава; някои смятат, че Везувий спи и няма да създава неприятности, докато други просто отговарят с “La vita e’ bella!”.

Така е. Особено като човек има предвид, че за неаполитанците нищо не е прекрасно, ако не е опасно.

Четете още за Италия в BalkanTravellers.com
Папа Формоза, истинската "българска връзка" във Ватикана
Папските потайности. Истории от криптата на Сан Пиетро.
Мократа страна на Рим. Всичко, което искате и не искате да знаете за фонтаните на античния град
Венеция: Глобализирана от времето на Ренесанса
Виж Неапол и живей. За да разказваш
Пиза по Галилео Галилей
Везувий. Размисли на ръба на вулкана
Частна пирамида е сред малкото незабележителности в Рим
Музеят Уфици във Флоренция: На разсъмване пред офисите на Вазари
Матера. Да седнеш в стола на Христос

 

 

Кухни


Италия
Шафран заля Тоскана

През ноември за първи път в модерната история хълмовете на Тосканa се оцветиха в пурпурно от цъфтежа на шафрана Още



Нещотърсач


Италия
Папа Формоза: несбъдналият се архиепископ на България

Запомнен от историята със зловещия post mortem процес срещу него, приживе папа Формоза е любимец на българския цар Борис. Преди да поеме папското кресло, той обикаля България, покръства населението й, и за малко да се окаже инструмент в опитите на българския владетел да присъедини страната към римокатолическата църква. Още



Нещо за четене


България
Непознатата България (2009) | Адем

Разликата между туристи и пътешественици е, че “първите мислят за връщане от мига, в който пристигнат. Вторите може изобщо да не се върнат”, обяснява Порт, безпокойният персонаж от “Чай в пустинята” на Пол Боулс. Още



Музайка


България
Мизия: музикален портрет на Лисабон

С баща – португалец и майка – испанка, Мизия има поне две родини, говори няколко езика и има няколко лица. Тя е номад по душа – носи дома в съзнанието си и може да отлети, накъдето я отведе артистичният й път. Още