Урфа в Югоизточна Турция, където е роден пророкът Ибрахим, е вдъхновила европейската готика, урфа-кебапа и идеята за монотеизма на исляма

“Къде започва Европа? Виждаш ли жълтата ивица на хоризонта? Ето там е източният й край. Отвъд е сирийската пустиня”, заявява мустакат мъж, докато го чакам да сипе бензин. Облечен е в костюм въпреки обедната горещина, което в този край е сигурен признак, че е началник.

Намираме се в югоизточна Турция, на предела на Мала Азия. Оставили сме зад гърба си високото плато на Анадола и сме в жълтата равнина между Тигър и Ефрат. На изток е Иран, а на юг границата върви покрай Ирак и Сирия, разполовявайки вертикално Месопотамия.

“Ние, кюрдите, сме Сцила и Харибда на европейската цивилизация!”, - заявява мъжът, като гордо се поклаща, - “Ама много време трябва да мине, за да го схванат това в Париж и Брюксел. Дано вие, българите, ни помогнете!”.

Свивам рамене, а той махва с ръка към града, който се вижда в низината под нас.

"Урфа е много красива, ще видиш. Шанлиурфа (в превод - Великолепната Урфа)", казва той, докато се качвам в колата.

Трудно може да се измисли по-източна история, от възникването на това име. През 1973 г. парламентът на Турция преименува съседния град Антеп в Газиантеп (Героичният Антеп) заради храбростта, проявена от местното население във Войната за независимост. Това дълбоко засяга честолюбието на хората в Урфа и те не мирясват, докато не принуждават парламента да прикачи към името на града "Шанли".

Първото впечатление от този град, особено когато пристигаш от вътрешността на Турция, е, че си навлязъл в Близкия Изток.

Нажежена до червено, буквално цвъртяща под слънцето, Урфа е конгломерат от модерни бетонни предградия и смайващ старовремски център, чиито преплетени, пепеливи сокаци са осеяни с филигранни джамии, носталгични гробища и бумтящи пазари. Тук таме за разнообразие клаустрофобичните улички са разчистени, и на тяхно място са направени мегаломански проектирани паркове.

За мюсюлманския свят този град е голям поклоннически център, регионална Мека за хората, живеещи в радиус от около 1000 километра. Те вярват, че в една от пещерите в центъра на съвременния град е роден Ибрахим – един от най-важните пророци в исляма.

Ибрахим или Авраам? Пророкът, за който се твърди, че е роден в пещера под крепостта на Урфа, е почитан едновременно от мюсюлмани, християни и евреи. Отраснал в пределите на митичния Вавилон, като дете той без капка уважение язди фигурите на идоли, изработвани в работилницата на баща му. Затова по-късно има проблем да повярва в тях и води остроумен спор с идолопоклонниците, които успява да поведе по пътя на правата вяра. В исляма Ибрахим е приятел на Бог, и родител на пророците Исмаил и Исак. В юдаизма, вече под името Авраам, той е считан за баща на евреите. Християните го почитат като важно действащо лице в Стария завет, чиято добродетелност Исус Христос ги съветва да следват.

Култът към него, съществуващ повече от хилядолетие, привлича постоянни тълпи пилигрими към града. Върху мястото, където се предполага, че се е появил на бял свят, е Дерга – джамия, престроявана няколко пъти от поклонниците.

Това е и смисловият център на Урфа. Ефектният комплекс от храмове, който през вековете се е образувал около пещерата, огражда фантастична, пищна градина – възстановка на легендата за Ибрахим.

Според историята, местният асирийски владетел Нимрод решава да накаже пророка заради непочтителното му поведение към идолите, като го изгори на клада. Той построява креативно съоръжение: планина от дърва, толква висока, че птиците не могат да прелетят над нея, и катапулт, с който да изстреля осъдения на върха й.

Сам Аллах се намесва и предотвратява злодеянието. С помощта на божие чудо огънят се превръща във вода, а горящите въглени – в риби.

Вместо да изчезне в пламъците, светецът литва във въздуха, и пада върху легло от розови листа.

Съвременният парк между храмовете – Гьолбашъ - съдържа в митични пропорции всички елементи от спасението: пищна розова градина, два басейна между приказните, строени под сирийско влияние храмове, и в тях – сигурно най-обилно охранваната риба в историята на човечеството: ужасни, дебели, но свещени шарани, чието непрестанно движещо се желе всмуква със свистене всяка хвърлена троха.

Докато обикалям джамиите на града и си проправяме път между тълпите опаковани в черно жени и подсвиркващи мъже, се питам,ако някой ден Турция стане член на ЕС, как би изглеждал този град като последен източен пост на Европа.

Урфа е сред най-консервативните мюсюлмански градове на Турция. По улиците й човек се натъква на гледки, които са много по-присъщи на арабските страни, отколкото на държавата на Ататюрк. Ориенталският хаос, прахолякът, който на моменти прилича на стена, напълно забулените жени, вездесъщата мъжка агресия – като че всичко, характерно за това място, е антипод на представите ни за “европейско”.

Но под пластовете нови култури, неизбежно, изпълзяват дълбоките корени на едно общо минало. По минарето на Халилур Рахман Джами ясно се различава корпусът на византийска църква. Из горния етаж на градския музей характерните отомански черги са размесени с утвар, събрана от някогашните християнски храмове.

Европейска ли е готиката? Изкуствоведи от цял свят продължават да спорят кое в европейската архитектура е резултат на източно влияние, и по какъв начин е проникнало там. Сравнително единомислие цари около твърдението, че островърхата арка, която е ключов елемент не само в естетиката, но и в конструктивното новаторство на готиката, е заимствана от мюсюлманските архитекти, и то именно в следствие на проникването на кръстоносците до земите на днешните югоизточна Турция, Иран и Сирия. Мозайките от разноцветни мрамори, срещани в много райони на Италия и Испания, също са безспорна заемка от Изтока. Те обаче вероятно са внесени по два пътя – от венецианските търговци, които често се присъединявали към кръстоносците, и от маврите при нашествието им на Иберийския полуостров.

Внимателно вглеждане в изящните, като от дантела каменни винетки по фасадата на джамията Ризвание Вакъф подсеща за европейска готика и приликата не се дължи на съвпадение. След като турци, араби, арменци и византийци се сражават за града между 944 и 1098 г., до него достига Първият кръстоносен поход. Оглавяващият го граф Балдуин Болонски – в края на своя победен поход - учредява тук европейска феодална държава, подчинена на папата. И въпреки че тя просъществува по-малко от 50 години, ехото от тази авантюра отеква в Европа по-видимо от завладяването на Константинопол: участниците в похода са така впечатлени от изтока, че той вдъхновява цяла естетическа и архитектурна епоха – тази на готиката. В днешните Кьолн, Мадрид, Париж или Лисабон, естетиката на Урфа е навсякъде около нас.

Балдуин Болонски също оставя поредица отпечатъци в града, един от които може да бъде видян и днес – Салахатин Еюби Джами. В прецизно реставрирания мюсюлмански храм още ясно се различава някогашното разположение на олтара.

Напред във времето, градът пази много по-късни връзки със Стария континент, и по-точно – с югоизточната му част. Макар и набързо направена, обиколката на страничните улици около Гьолбашъ ни довежда до каменни къщи, които – в умален мащаб – човек може да види в старите части на Сараево, Пловдив или Белград. Онова, което България, Сърбия или Босна считат за своя национална архитектура, излиза, че е реплика на мащабното строителство в големите отомански градове на XVIII и XIX век. “Всичко тече, и... нищо не се променя”, както сполучливо отбелязва Мишел Сер в своите “Атласи”.

Отдалечена на 1200 км. от Европа, Урфа е само едно (макар и удивително) от свидетелствата из турските земи, че старият континент от край време възприема Изтока като “източник” и начало, а не като край – явление, определяно от европейски естети и философи като “зависимост на Запада от Изтока”.

Кюрдските “Сцила и Харибда” от бензиностанцията едва ли са имали предвид точно това, сочейки към сирийската пустиня. И все пак с устите им е проговорила истината. На излизане от града минавам отново покрай тях и виждам мъжа в костюм блажено да похърква в сянката на постройката, сакото му - наметнато върху дръжката на метла. Пророчествата са изморителна работа.