Докато се препъвам по нажежените от убийственото слънце камъни към крепостната стена на Толедо, се чудя дали да обиколя града с Хуан Тардос, или да заложа на Ишам, марокански имигрант.

Хуан е местен, но Ишам пък е художник (определя се като ”нещо между Индиана и Ел Греко”) и ще знае къде са най-добрите гледки. Освен това може да се окаже по-ориентиран по стръмните улички, удивително напомнящи на арабски сокаци.

Ако влезете в който и да е европейски музей на история на науката – от Гренич до Флоренция, от Санкт Петербург до Виена - ще се смаете колко много експонати са от арабската цивилизация. Малцина в Европа си дават сметка, че арабите са допринесли толкова много на Стария континент. За приказките от 1001 нощ и арабските цифри знае всеки, но не и за архитектурата (готика), канализацията (в Източен Лондон), измервателните уреди, астрономията, философията, медицината и много още.

През VIII век арабският халифат навлиза от юг и обхваща почти цяла Испания. Това е ключов период от европейската история, без който може би нямаше да има Ренесанс.



Докато Маймонид с помощта на арабите полага основите на модерната математика и астрономия в Европа, а ислямски интелектуалци донасят онова, което са успели да спасят от Александрийската библиотека (изгорена от византийския император Теодосий), на Иберийския полуостров християни и евреи под ръководството на мюсюлманите строят чудни градове: Гранада, Малага, Севиля, Сарагоса, Мадрид. Тяхно дела са и приказни дворци като ”Медина Азахара” (сега разрушен) и ”Алхамбра”, последната крепост на маврите, преди да бъдат пометени от Европа през 1492 г. Нейните постройки и градини вдъхновяват перото на Виктор Юго и романтичната музика на Дебюси. И макар нито един от тях да не е стъпвал там, те са дълбоко впечатлени от тези символи на залязваща цивилизация.

Толедо е може би най-яркото арабско наследство в Европа. Ако свързвате града с Дон Кихот - добре, но не е достатъчно. Толедо е знаменит с поне още четири важни неща: оръжейната индустрия, идеята за толерантност между религиите, Ел Греко, и българските евреи.

Залагам на Ишам. ”Сега ще ти покажа града така, както го виждаш при Ел Греко. Само че трябва да минем по ”околовръстното”, заявява той. Излизаме от крепостта и пресичаме на отсрещния бряг на реката Тахо, която опасва Толедо. От пътека над нея се разкрива панорамна гледка към характерния градски пейзаж в охра и жълто. При 46 градуса по Целзий всичко изглежда размазано и сякаш се люлее. Вече ми е ясно как Доменикос Теотокопулос, останал известен в историята като Ел Греко, е стигнал до новаторските си експресионистични четки. Великият художник е бил обсебен от този град, който присъства в почти всяка от картините му.

Вървим под зверското слънце около половин час и аз потъвам в потискащ размисъл за неизбежността от умствени увреждания сред испанските рицари - няма как да останеш с всичкия си, ако при такива температури си опакован в желязо.

Точно в този миг Ишам съобщава, че ще се изкачваме по високия хълм, който досега сме обикаляли. Трябват ми няколко секунди да преодолея шока, после запълзявам почти на четири крака. След стотина метра допускам, че моят водач си прави шега. Но щом се изправям, срещам грейналата му физиономия: ”Сега ще видиш 'Буря над Толедо' на живо!” Вглеждам се към размазания, трептящ хаос от жълти форми, за да отбележа, че градът не е мръднал от края на XVI в., когато Ел Греко е рисувал платното, намиращо се сега в Нюйоркския Метрополитън. Само че в момента над него няма облаци и по-скоро виждам ”Огън и пара над Толедо”.

След едночасовото ”загряване” по ”околовръстното” се отправяме към вътрешността на града. Новината е, че там е още по-горещо: в един по обед температурата достига нивото за претопяване на камъка в лава. Освен това не е възможно да вървим по кратък маршрут, понеже работните времена на забележителностите са артистично разхвърляни из деня така, че да не се засичат. Затичваме се към една от двете синагоги, която трябва да е отворена още половин час.

”Дел Транзито” се оказва голямо помещение с висок таван, облицован с дърво. След като пет столетия е бил църква, сега се възстановява като синагога. Миналото му свидетелства, че що се отнася до либералните нагласи, в историята Изтокът и Западът са с разменени роли.

Строена е по времето, когато маврите все още имат силно влияние в града – през 1366 г., от Самуел Леви. Значителната еврейска общност си живее относително добре на Иберийския полуостров до V-VI в., когато срещу нея започват гонения. Те се усилват до такава степен, че инвазията на маврите през VIII в. е посрещната от тях с облекчение. Съвместното съществуване на мюсюлмани, християни и евреи през следващите няколко столетия не е лишено от проблеми, но все пак е относително хармонично. За разлика от обичайната европейска представа за колонизиране, арабите предоставят голяма самостоятелност на завладeните земи. Именно в такава среда се развива Толедо, като ситуацията се задържа и след като християнският крал Алфонсо VI отвоюва града обратно от халифата. Към XVI в. в града има поне седем синагоги, множество джамии и християнски църкви.



Преместването на столицата в Мадрид и инквизицията слагат край на хармонията. Всички мюсюлмани и евреи са прогонени от Толедо, храмовете им са разрушени или превърнати в църкви. Самуел Леви, който известно време е ковчежник и дясна ръка на крал Педро, е набързо екзекутиран от своя работодател, който си присвоява имотите му. Прякорът му бил Жестокия и явно е имало защо.

Част от прокудените евреи се насочват към България, където се заселват и живеят и до днес. ”Там си им е по-добре, я гледай тука каква жега е”, кимва с разбиране Ишам.

В екстериора на ”Ел Транзито” се вижда влиянието на маврите, а във вътрешността са възстановени великолепният многоцветен стенопис и витражните прозорци. Минаваме набързо изложбата за културата на сефарадските евреи в страничното помещение и от храма излизаме обратно в ада. Когато стигаме ”Санто Томе”, вече се чувствам като добре изсушен чироз. В църквата хващаме единствения час от денонощието, в който можем да видим ”Погребението на графа на Оргас” – един от най-големите шедьоври на Ел Греко. Плащаме четири евро и от ослепителното слънце се озоваваме в тъмна стая, нейде из която се предполага, че е стенописът. След няколко минути успявам да различа петна на стената, по-светлите – с характерните за Ел Греко издължени, ъгловати форми. В крайна сметка това се оказва добър начин да възприемеш мрачната и мистична композиция. На нея се предполага, че Ел Греко е изобразил сред присъстващите на погребението самия себе си и сина си. Според някои хипотези там са и лицата на Фелипе II, Сервантес и Лопе де Вега, но това е доста съмнително.



По изнурителния ни маршрут следва катедралата. От ”околовръстното” вече съм се запознала с впечатляващото острие, извисяващо се над покрива й. Но нищо не ме е подготвило за потресаващата по размери вътрешност на тази забележителна готическа постройка. Три века тази катедрала е била метрополна, но дори и това не може напълно да оправдае забележителната грандомания на строителите й.

На едната й стена се вижда необичайна фреска: странно едра фигура, с височина може би осем-девет метра, изписана просто, в стила на раннохристиянската иконопис. Но тя е по-скоро изключение във водовъртежа от готически, ренесансови и барокови елементи в различни части на гигантското пространство и по почти невидимия в далечината таван. Това е изображението на Св. Христофор.



Непосредствено зад централния олтар е може би най-странният шедьовър на катедралата: осветено от многобройни прозорци в различни равнини и оформено в преобладаващ барок пространство, в което мраморни облаци се съчетават с готически винетки и ренесансови фрески. На това място от тавана се спуска една кардиналска шапка, която – като в ”Хари Потър” - просто си виси във въздуха. ”Кардиналите са имали правото да избират къде и как да бъдат погребани. Този (Ишам тропва с крак по мраморната плоча, върху която стои) си е искал шапката.”

След катедралата Толедо ми се вижда маломерен. Проправяме си път по тесните улици, притиснати още повече от магазините за сувенири, в които забелязвам, че повечето продавачи са заети да лъскат саби. Производството на хладно оръжие е развито в Толедо до степен на индустрия още през Средновековието и запада едва с изобретяването на пищова. Сега, изглежда, нуждата от туристически кич му вдъхва нови сили.

Отминаваме ”Алкасар”, което означава ”крепост” на арабски. Въпреки че тук има укрепление от незапомнени времена, сегашната постройка е едва от началото на ХХ в. Била е сцена на доста драматична блокада по време на Гражданската война в Испания през 1936 г.

И най-накрая - джамията ”Кристо де ла Лус”! Това е последната ключова точка в обиколката, която ни изправя пред наследството на маврите в най-чист вид. Джамията е малка, но е единствената оцеляла. Макар и в процес на реставрация, трябва да се види, тъй като тя е най-ранният образец на мудехар (уникалният стил на арабите, развит по време на християнското управление).

Оказва се, че повече прилича на павилион в средата на градинка. Централният й кораб с деветте си различни купола е издигнат в руините на вестготска църква. Според легендата, когато Алфонсо VI триумфално влязъл в отвоювания град през 1085 г., конят му се спрял и коленичил пред нея. ”Ама не е било заради Аллах, а защото тук имало изображение на Христос, осветявано от кандило, което в продължение на две столетия горяло без прекъсване - мюсюлманите го поддържали. Оттам - и името на джамията”, осведомява ме Ишам.

Вече изглежда отегчен и погледът му плаче за кафене с климатик. Все пак решава да минем покрай две мавърски порти, понеже ни е по път. Питам го дали знае нещо за библиотеките на ал-Хакам, които са били стотици в Испания, а най-голямата е била в Кордоба. ”Всичко е мода на Запад, дори и за арабите - скептично отговаря той. – Да не мислиш, че някой ги е четял тези книги? Но е било престижно да си имаш частна библиотека. Работата е била като днешните кутии, оформени като томчета, които някои си слагат до телевизора за шик.”

”Айде, бе!”. ”Така е. Не знаеш ли историята от летописите на ал-Макари, как веднъж намерил в един магазин книга, която отдавна търсел. Но не могъл да я купи, защото някакъв тип давал много повече пари. Aл-Макари го попитал толкова ли държи на книгата и онзи му отвърнал, че е неграмотен, но тъкмо започнал да прави лична библиотека.”

”Все пак е по-добре неграмотни хора да колекционират книги, отколкото грамотни да си отопляват баните с тях”, отбелязвам аз, сещайки се отново за император Теодосий.

Ишам свива рамене - вероятно защото нищо няма голямо значение, когато е 46 по Целзий на сянка.


Четете още за Испания в BalkanTravellers.com