Животът в египетския „Св. Антони” е като в повечето европейски манастири. Но е техният първообраз, а не подобие.

Пясъчните хълмове на Източноегипетската пустиня монотонно се приближават, уголемяват, и остават назад, навън е 18 градуса и въздухът, който влиза през прозорците на тласъци, мирише на въздух – удоволствие, което след седмица в Кайро човек е позабравил.



Морето трябва вече да е на петнайсетина километра на изток, и слънцето започва да изгрява, когато се появява разклон вдясно. Няколко километра по него, и стихийно нахвърляните хълмове са подменени от геометрично правилни възвишения: стените на първия християнски манастир в света, или по-точно – крепостта, в която той се е превърнал с времето.

Пътуването до тук е малко като до страната на Питър Пан - все направо, и призори – вдясно. Не е чудно – мястото е като пропадане в ландшафта на времето. На дъното му е пред- мюсюлманската история на Африка – останки от епохата преди арабското нашествие и разпростране- нието на исляма.

Докато през втори-трети век сл. Хр. християнството си пробива трудния път на северозапад към сърцето на Римската империя, тук то вече е подменило вярванията на египетската цивилизация и доста комфортно се е настанило по поречието на Нил.

Когато може би първият представителен африкански светец - Св. Антони, се ражда през 251 г., той израства в среда, която не само е установено християнска, но и има твърде малко притеснения от преследванията, които я заплашват от съпротивляващия се на новата религиозна вълна Рим. Коптите, чиято литература 200 години по-рано се е състояла единствено от магически текстове, към този момент почитат само една книга – Библията.

Жълтите стени на манастира и хълмовете зад него, в които Свети Антони е погребан след смъртта си, са най-старото от многобройните свидетелства за това, че много от основните идеи на християнството са създадени в Африка.

Отвъд крепостните стени, издигнати срещу периодичните нападения на номади и бербери, през последните 18 столетия животът е общо взето монотонен. Из ниския пясъчен замък във вътрешността сноват облечени в черно монаси, заети с молитви и грижи за неголямото си стопанство.

„Ето тук!” ми сочи един от тях, „Само си събуй обувките!” и ме издърпва в най-малката, но най-старата от петте църкви в манастира. Полу-пещерната й архитектура напомня ранно- християнските храмове, които могат да се видят в Кападокия или турското Черноморие, и по подобен начин по стените са оставили графитите си някакви антични, и явно дребни монаси – често се налага да клечиш, за да разчетеш подписите им.

Времената явно са се сменили радикално. Ако съвременен поклонник изстърже с ключ името си по стените на базиликата Сан Пиетро, най-вероятно ще бъде арестуван. Ако се съди по старанието, с което тези графити са изписани, някога трябва да са черпили за тази работа с медовина.

Кръстовете по стените са червени, Библиите, които монасите с готовност показват, са на арамейски, на шапките на послушниците е изрисувано съзвездие от малки кръстчета, но с изключение на декора и костюмите, животът тук по нищо не се отличава от този в който и да е православен или католически манастир в Европа. Но това, което може да изглежда подобие, всъщност е оригиналът.

Концепцията за отшелничеството и монашеството на този, а и на всички останали континенти, започва в деня, в който Свети Антони решава, че Библията трябва да бъде четена по-буквално, отколкото хората в селото му на 100-тина километра от Кайро смятат.

От този момент нататък се разиграва интересен сюжет, в чийто двама централни герои - Свети Антони и Дяволът, водят една от вечните битки на планетата - за територия.

В началото всичко изглежда сравнително невинно – Свети Антони решава да следва дословно съветите в Библията, и предава на селото си обширните имоти, наследени от родителите си, за да се отдаде на духовен живот. Всички виждат в това епитомия на християнската скромност и отричане от земните блага. Всички, но не и Сатаната. Инстинктивно надушвайки това, което по-късно ще се превърне в основно правило в условията на пазарна икономика той проумява, че отказвайки се така смело от едно, Свети Антоний също така смело ще завземе друго.

Притеснен за собствената си територия, дяволът подема серия традиционни провокации: вселява в светеца отегчение, носталгия, и най-вече прави опити да го изкуши сексуално.



Твърде скоро, обаче, събитията доказват, че тази стратегия е недалновидна. Подразнен от предизвикателството, Свети Антони решава да навлезе в земите на своя противник – пустинята. Още по-дръзко е решението му да се настани да живее в гробница – постройка, считана от африканците за самия дом на Нечестивия.

Разбира се, посегателството не остава ненаказано – християнският светец е намерен пребит почти до смърт, и отнесен обратно в църквата на най-близкото село. Упоритостта му обаче не го предава, и веднага щом се съвзема, свети Антони настоява да бъде върнат в гробницата.



Следва финалната битка, в която Дяволът прави нова тактическа грешка. Той праща срещу Свети Антони зверовете на пустинята, които според него са лъвове, скорпиони, леопарди, змии, бикове, и... мечки.

Нещо в организираната атака – може би фактът, че единствените африкански мечки живеят между Либия и Мароко, а не покрай Нил, - буди съмнения у светеца. След кратък размисъл той се разсмива с унищожителен сарказъм и заявява на своя противник: „Ако тези животни имаха някаква власт над мен, щеше да е достатъчно да пратиш едно от тях да ме убие!”

Посрамен, Дяволът е принуден да остави на мира отшелника, и само няколко години по-късно страховете му се оправдават – собствената му територия – пустинята, е пренаселена със светци, последователи на Св. Антоний, които основават първия, и след него десетки други манастири, и изкопават стотици отшелнически килии из цялата ивица между Червено море и поречието на Нил.



Първият манастир, наречен на Св. Антоний, е издигнат от Пустинните отци през 356 г. близо до гроба на светеца, и постепенно се превръща в модел на опазване и разпространение на християнството, който доста бързо се възприема в Европа.

Основна заслуга за това има Атанасиус от Александрия, който пише биография на светеца. Тя е превеждана на латински и разпространявана из Западна Европа, докато не налага концепцията за монашеството из целия континент.

Днес коптският манастир, възстановяван няколко пъти след частични разрушения, е в процъфтяващо здраве – продава силиконови червени кръстове и препарирани скорпиони (триумф над безобразния дявол) и приема от време на време посетители, които са задължени да декларират религиозната си принадлежност в един тефтер на входа.

Фреските и иконите му са запазени – има оцелели от 7 в., а най-новите са от 13 в. По-пострадала е библиотеката му - 1,700-те й ръкописа са незначителна част от някогашната колекция, която бедуините при нападенията си са използвали, за да си палят огън.

Един от най-важните за коптската църква, манастирът съществува като тънка нишка, която свързва християнското минало на Африка с... християнското й бъдеще.

Според статистиките на Католическата църква ако в началото на миналия век християнството е било предимно европейска религия, като 60% от изповядващите я са живеели в Европа, за столетие нещата радикално са се обърнали, и сега не-европейските християни са 60%. Само в Африка от 10 милиона те са нарастнали до 300, които продължават да се умножават.

Кладенецът във времето, на дъното на който се движат персонажи от миналото, може да изригне в неочаквано бъдеще. Поне на теория.