“Балконът е пиедесталът на сицилианката”, заявява Лучия и почти яростно тръсва раиран чаршаф. Защипва го с безброй щипки - виртуозно, като че изпълнява сложно арпеджо. Con fuoco. След това – ей така, сякаш рутинно, зашива шамар на сополивия Марко.

Може би вродената театралност на сицилианците е това, което ги подтиква да изкарват по-голямата част от денонощието по балконите – наблюдавани, и наблюдаващи.



Лучия е отраснала, остарява, и най-вероятно ще умре на своя – на четвъртия етаж на една разпадаща се къща в центъра на Палермо. Според нея той е като живота й – леко очукан, тесен, с шарена сянка. Понеже е високо, й дава поглед към съдбите на поне трийсетина съседки.

“Лудата Ана живее на онзи с връзките чесън. Преди често я прихващаше нещо, и започваше ужасяващо да крещи. Децата я зяпаха отдолу, а тя риташе саксиите от яд и ги заплашваше да ги удави в кисел сладолед. Така и не разбрахме откъде го беше измислила. Напоследък остаря и се умири”.



“София, от балкона с рододендрона, се омъжи в Катания. За истински красавец! Роматничен тип - като идва да я вземе, беше с искрящо бял панталон, но застана на едно коляно отдолу. Докато й искаше ръката, гълъбите го намърсиха. Той малко се обиди, ама сигурно вече му е минало”.

Ако животът е театър, балконите са неговата сцена, би казал Шекспир, ако беше роден в Сицилия. Тук хората не само поставят на балконите собствения си живот. Те се изразяват чрез тях.



Срастването на местното общество с малките, оградени подиуми започва в края на XVII в., когато група местни архитекти използват избирателно архитектурните иновации на късния Ренесанс, за да удовлетворят локалните вкусове и нрави.

Това, което създават, е една особено театрална разновидност на барока. Тя просъществува не повече от 50 години, но днес доминира целия остров. Причината е, че възниква непосредствено сред земетресението от 1693 г., разрушило по-голямата част от Палермо, Катания, Агридженто, и изобщо всички градове на Сицилия, оставяйки в началото на XVIII една вдъхновяваща tabula rasa. Празно пространство, което естетите запълват талантливо и пищно, с талант и дори с доза сарказъм.



Подчертаната декоративност, характерна за барока изобщо, тук чудесно е моделирана по социалния модел на острова, по онова време формално управляван от Испанската корона. Колкото сдържана и консервативна е тя на Иберийския полуостров, толкова тук нейната аристокрация демонстрира хедонистична екстравагантност.

Роденият в Палермо и учил архитектура в Рим Джовани Батиста Вакарини започва да работи на острова през 1730-те, прилагайки с ентусиазъм фюжъна от архитектурни принципи, оформени при двамата големи архитекти на епохата – Боромини и Бернини.



Установеността на класическите сгради се подменя от значително по-ярък, жив стил. Едно от великолепните нововъведения, заимствани от Алесандро Спеки и Франческо де Санктис, са външните стълбища, които поради климата изместват обичайните просторни входни антрета. Подходи през безистени водят към виещи се и дишащи с пространство широки стъпъла, украсени с железни фенери, палми и късно-ренесансов фаянс.

Докато де Санктис прави стъпка напред в приложението на бароковите стълбища, проектирайки през 1723 г. Испанските стълби в Рим, Вакарини ги вгражда като подход към църкви и катедрали, а негови подражатели по-късно ги прилагат и в светската архитектура, добавяйки представителност на богаташките къщи.



Но докато импозантните входове допадат на традиционния сицилиански мелодраматизъм, по тесните улици на Катания, и особено на Палермо, няма място за пищни входове. По най-широкия “булевард” в историческия център на града и до днес едва се разминават две коли, а хората се разминават по тротоарите отърквайки рамене. Алеите и променадите на Рим, или дори на Реджо ди Калабриа тук не съществуват.

Затова архитектите започват да пренасят “лицата” на къщите нагоре, където пищни, блестящо красиви и неизчерпаемо разнообразни, балконите започват да изразяват техния характер.



Постепенно те стават смисловия център на сицилианските сгради. Декорирани със сложни метални балюстради, каменни барелефи и фрески, допълнени с цветя, пищни саксии и светлини, те са олицетворение на местните представи за разкош.

Започват невинно, замествайки градинките пред къщите, но постепенно, много бързо всъщност, се превръщат в сцена на човешкия живот.



“Като бях малка, баба ми много обичаше да ме гласи. И като останеше доволна как изглеждам, ми казваше: “Постой сега малко на балкона!” Да не й отиде труда на вятъра, сигурно... Тя не забелязваше, че аз бях дребничка, а отпред висяха толкова много чаршафи, че никой от съседите не можеше да ме види.”

За разлика от Катания с широките й, павирани с черна лава улици с изглед към Етна, Палермо е изцяло и напълно клаустрофобичен. Никой не е изчислявал общата площ на балконите му, но тя най-вероятно надхвърля тази на тротоарите.



“Всеки прозорец, дори да е на първи етаж, има своя отделен балкон, дори да е тесен като перваз, с ниска ограда, боядисана в светло зелено”, отбелязва през 1939 г. по време на пътуването си из Южна Италия Жан-Пол Сартър. “И тези балкони са много различни от балконите на Париж или дори Рим – те не са въпрос на лукс. Те са органи за дишане. Позволяват бягство от мрака на стаите, живот малко по-на открито. Те са като малки късчета улица, пренесени нагоре по етажите”.

Въпросът дали сицилианските балкони са използвани повече като сцена, или като ложи към уличния театър, остава спорен.



Голяма част от местното население прекарва на тях по-голямата част от денонощието, съсредоточено наблюдавайки всяко движение по паважа отдолу, и често обсъждайки го оживено с другите зяпачи. Но от друга страна заключението, че терасите са най-вече твърде удобни наблюдателници за живота отвън, би било повърхностно.

Повечето неща от живота в Сицилия се случват именно на терасите от влюбванията до ефектните семейни скандали, и от ражданията до смъртта. “Ето там, където висят парцалите, умря Енио. Издъхна си тихо, мислехме, че е задрямал над вестника си”.