Ако бяхте министър-председател на Великобритания, къде бихте поискали ръката на приятелката си? Тони Блеър е предложил на Чери в Киантиджана. Когато прави това през 1979 г., той още не е премиер, но е все така англичанин. А те са един от народите, най-чувствителни към съчетанието от универсална красота и неизчерпаеми количества вино на този район - 300 кв. км. от Тоскания между Флоренция и Сиена. Макар и в различна степен, но то има магически ефект върху всички: от неизкусени дебютанти, които се радват на каквото и да е, стига да напомня пощенска картичка, до усъвършенствани естети като Бертолучи. Поколения европейци си представят Рая като слънчевите долини на Киантиджана.



Ръждивите на цвят хълмове, раирани с тъмно-зелените ивици на лозята и осеяни със солидни каменни къщи, изглежда са неустоими, особено за северно-европейските народи, които съставят стабилен поток не само от туристи, но и от преселници.

Англичаните така усилено атакуват района от 1960-те насам, че той иронично е наричан Киантишир.

За тях популярността на Киантиджана датира още от XVIII в., когато граф Козимо III нарежда да се определят териториите, произвеждащи качествено бяло вино. Тъй като собствената му винарна във вилата му Поджо а Кайано е сред най-добрите, думата му е приета за закон. Тогава границите на областта, осигуряваща отлично кианти, обхващат долините на Ема, Греве и Пеза.



Това въоръжава с още един географски детайл заможните англичани, за които обиколката на Европа по онова време е естествен завършек на образованието. Идеята за безметежно лутане между слънчевите хълмове с томче поезия и бутилка вино в джоба само усилва неустоимите чарове на Тоскана.

В по-ново време, когато миграцията из Европа става все по-лесна и обичайна, много от тях започват да виждат преместването си в този район на Италия като преселване в един по-добър, и най-вече по-слънчев свят.

Американската писателка Франсис Мейс, която през 1996 г. издаде бестселъра “Под слънцето на Тоскания”, епитомизира тази популярна идея в името на къщата, която нейната героиня купува в Кортона – Bramasole, “копнеж за слънце”.

Тя е раят в три изречения: “Висока, квадратна, оцветена в прасковено, с избелели зелени щори, древен керемиден покрив и оградена с железен парапет веранда на втория етаж, от която дами с ветрила вероятно са наблюдавали изнасяни долу спектакли. Но сега там са избуяли шипки, розови храсти и трева. Балконът гледа на югоизток, към дълбока долина, а отвъд нея – към тосканските Апенини”.

Франсис Мейс е толкова убедителна и романът й описва една така изкусителна Италия, че туристическите агенции я приемат за най-добрата рекламна брошура, а пътуващите – за най-приятния пътеводител. Тя се превръща в нещо като стартов сигнал за американците, чиито посещения в този район след издаването на книгата значително нарастват.

Убедително рамо дава и най-успелият италиански режисьор в Холивуд – Бернардо Бертолучи. След като няколко години подред работи из Азия и Африка по “Последния император”, “Чай в пустинята” и “Малкият Буда”, през 1996 г. той се връща да снима в Италия, романтизирал спомените си за нея.



Сънливият му, бавен филм “Открадвайки красота”, в който става много повече дума за естетика, отколкото за сюжет, е двучасова сесия първокласен daydreaming. Режисьорът на някои от най-хипнотичните филми в историята на киното съсредоточава действието върху един единствен квадратен километър тосканска земя, поделяйки вниманието между чувствената и изискана прелест на Лив Тейлър и класическата красота на Киантиджана.

ФИАСКО? Ако някога сте се чудили откъде идва думата “фиаско”, тя е свързана с кианти. С нея италианците наричат традиционната кръгла бутилка, оплетена в тръстика, в която наливат най-популярното си червено вино. От това човек не бива да си вади заключението, че кианти е пълен провал. Въпреки че в течение на няколко десетилетия през XX в. то е било известно именно като такова, според Compact Oxford Dictionary етимологията е от far fiasco – фигуративен израз в италианския, означаващ “да се провалиш на представление”.

Чрез историята, изпълнена с умозрителност, обсесии и воайорство, Бертолучи изразява всичко, което очите на пришълците винаги са виждали в Тоскания – съвършено място, където да се лутат в безвремието, измисляйки реалността.

Търкаляна повече от триста години из европейските салони, кафенета и списания, и особено след като навлиза в съвременната поп-култура чрез американски бестселър, идеята за унасящата красотата на Тоскания към края на XX в. започва да изглежда леко изтъркана.

Всичко, което има да се казва, е казано, а след Бертолучи – и показано. Сигурно затова когато друга американска писателка – Валери Мартин, предлага различен, смразяващ кръвта поглед към мекия италиански пейзаж в своя готически роман Italian Fever през 1999 г., той също се превръща в бестселър.

КИАНТИ Кианти е едно от най-старите вина, произвежда се поне от 700 години. Името обобщава група леки червени вина, сред които познавачите различават около 7,000 разновидности. В него доминира сортът санджовезе, и има по-малки дози от наситеното с цвят канайоло и други сортове. Традиционно между 5 до 10% от тях са бели, и ако отсъстват, върху бутилката винаги стои етикет с черен петел. Седемте зони, които произвеждат кианти, са определени още през 1932 г. от специална комисия, и са Кианти Класико, Кианти Моналбано, Кианти Руфини и останалите четири са хълмовете на Пиза, Аредзо, Флоренция и Сиена. Според сомелиерите качествата му проличават, когато се съчетава с храни с по-висока киселинност и месни ястия с плътни сосове.

Романтичният, безупречен образ на Киантиджана е опръскан с кръв, след като нюйоркчанката Луси Старк се впуска в разследване на смъртта на свой близък, отвеждащо я до плашещи мистерии и още по-ужасяващи открития.

По модела на “Шифърът на Леонардо”, зловещият роман само усилва туристическия интерес към района, добавяйки към потока романтици стотици любители-детективи.

Днес в центъра на Греве, един от малките градове на областта, е издигнат постамент на Джовани да Верадзано – човека, на който е кръстен мостът между Статън Айлънд и Манхатън. Въпреки че много американци са чували името му, те едва ли знаят с какво този тосканец е останал в историята. А то е с едничката заслуга, че през 1524 г. е първият европеец, видял Манхатън.

Ако повечето хора реагират със смайване на тази информация, то е защото живеем много по-близко до момента, в който ще бъде издигнат паметник на последния нюйоркчанин, който още не е видял Греве.