Събота, 25 Март 2017



Децата на света



Текст Пламена Крумова   
Седнала съм на един от металните столове на летището и чакам да започне отвеждането към самолета ми за София. Погледът ми се спира на млада жена с азиатски черти и двете й дъщерички. На външен вид приликата между трите е изумителна – прави и лъскави, черни коси, бяла кожа и светлорозови устни като копия на един и същ човек през различните етапи от неговия живот. Между децата и майката обаче стои някаква преграда. Отначало не съм сигурна каква е, но скоро осъзнавам – двете момиченца говорят помежду си на английски, докато майка им се опитва да ги вразуми на японски. Наблюдавам ги още известно време с надеждата да чуя децата и майка им да проговорят на един език, но това не се случва.

Малко по-късно денят решава да ме сблъска и с голяма група българи, емигрирали в САЩ, които също пътуват за София. Ситуацията този път е различна – децата се обръщат към възрастните на идеален български, но когато говорят помежду си, използват английски език. Замислям се за всички хора, които в един ранен етап от живота си, когато националното им съзнание все още не се е формирало, са се преместили в друга държава не по своя воля, заставайки на кръстопът между две култури и две ценностни системи.

Глобализацията, развитието на транспорта и технологиите направиха миграцията много по-лесна и достъпна. Според данни на ООН от 2010 г. около 214 милиона човека, или 3% от световното население, живеят извън родната си страна. Един по-тясно обхватен, но показател пример е програмата на ЕС за студентски обмен – Еразъм. През 27-те години, в които е съществувала, тя е дала на света близо един милион бебета. Освен това проучванията показват, че 40% от студентите по Еразъм са се преместили в друга държава след като са завършили, за сравнение само 23% от тези, които не са участвали в обмена са избрали да сменят страната, в която живеят.

Причините за емиграцията са много и разнообразни - дали поради военен конфликт, икономическа нестабилност, в търсене на по-качествено образование и висок стандарт на живот, или за да избягат от познатото, хората се местят с надеждата за по-добро бъдеще. Какво обаче става след това?

Поради високия брой емигранти вече има сайтове, специално създадени да улеснят приобщаването, както и да отговорят на често задавани въпроси като например как да се адаптираш по-бързо, как да свикнеш с езика, обичаите, какво да очакваш от първите дни в новата страна. След като се регистрираш и въведеш националността си и страната, в която живееш, платформата автоматично намира хора от същата националност, които са в близост до теб – това улеснява създаването на общности.(пример за такъв сайт е http://www.internations.org/)

Всички тези фактори обособяват създаването на една нова социална прослойка от хора, които са без националност – не документално, но по отношение на личната им идентичност. Докато възрастният човек емигрира вече изградил представата си за национална принадлежност, то децата често се оказват на кръстопът между две култури – тази на семейството си и тази на държавата, в която живеят. Ако искат да запазят връзката с роднините си, но и да не бъдат изолирани от съгражданите си, те трябва да усвоят два модела на поведение, два езика, две кухни и може би две религиозни вярвания. Друг проблем, пред който трябва да се изправят, и то докато са все още деца, е расизмът.

Запознах се с Александра и Влад в полския град Вроцлав в студентско общежитие, пълно с международни студенти. Въпреки голямото разнообразие от етноси и култури и приятелската атмосфера, те се открояваха с разбиранията си за националност, гостоприемността и липсата на предразсъдъци. Влад Папин е роден в Румъния, но от деветгодишен живее със семейството си в Испания. За Александра Илиевска е трудно да отговори на въпроса откъде е – родителите й са македонци, но тя е родена в Сърбия, а на четиригодишна възраст се мести в Италия.

И двамата научават езика на страната, в която са се преместили, много бързо – едва за 2-3 месеца, Александра споделя, че приятелите й в детската градина и в училище много са й помогнали, но все още не знае онези думи, които се използват най-вече вкъщи и със семейство. Така дори на базово комуникационно равнище вече има процепи – един е езикът за семейството и друг за обществото. Определени неща като сплотеността, топлината, гостоприемството Александра свързва със Сърбия.


Кое беше най-трудното нещо, с което трябаше да се справиш след като се премести?
Влад: Това, че не познавах никого, че нямах приятели. Чувствах се странно, а и в началото децата се опитваха да ме отделят и да ми се подиграват, но всичко се оправи бързо.

Отнасяха ли се с теб по-различно, защото си роден/а в друга държава?
А: Да, понякога ме наричаха „проклета славянка”. Това не успя да ми повлияе, но брат ми го понесе много тежко. Разстройваше се, беше му трудно да се справя с обидите – плачеше често и майка ни трябваше да ходи в училището и да разговаря с учителите... Но вината не беше на другите деца, а на родителите им – едно седемгодишно дете трябва първо да чуе обидата някъде, за да я каже на свой ред. Но мисля, че сега нещата се променят, защото много хора се местят в чужбина. Няма да станем „едно голямо семейство”, но расизмът постепенно изчезва. Много от италианците, които ни обиждаха като малки, сега живеят във Великобритания и не им пожелавам англичаните да се отнасят с тях, както те се отнасяха с нас...
В: Да, случваше се понякога, докато се караме, да ми кажат „проклет чужденец”, но мисля, че това е най-сериозната обида, която съм получавал, защото не съм испанец.

Коя култура харесваш повече и чувстваш по-близка?
В: Трудно ми е да отговоря на този въпрос, не бих могъл да избера. Може би заради корените си, чувствам семейните връзки и традициите в румънската по-близки. Те и ми харесват повече – възпитанието е по-стриктно, научен съм да уважавам по-възрастните хора. Но пък в Испания всеки град си има свой празник – наричат ги „фиеста”, всички се веселят и е страхотно изживяване. Обичам и испанската кухня.
А: Харесвам италианската архитектура, храната, чувството им за хумор, начина им на изразяване. А в Сърбия – щедростта, гостоприемността и изобщо как хората се отнасят един с друг. Не искам да обобщавам, но мисля, че хората в Сърбия и в южната част на Италия имат по-силна връзка със семейството си, но и са по-бедни в сравнение с тези в северната част. От опит знам, че бедните хора са и по-щедри - в Сърбия нямаме пари, но ще дадем и последния си залък хляб, докато хората в Северна Италия са богати, но дори няма да те попитат дали искаш чаша вода...

Къде е домът ти?
В: Предполагам, че където е и семейството ми. В момента обаче имам семейство и в Румъния, и в Испания... Бих казал, че сега домът ми е в Мадрид.
А: Когато отивам в Сърбия чувствам, че се прибирам вкъщи. В Италия наемаме апартамент, но това не е домът ми.

Като какъв се чувстваш?
В: Въпреки че скоро ще взема испанско гражданство, бих казал, че се чувствам повече румънец.
А: Имам тройно гражданство – македонско, сръбско и италианско, но не се чувствам нито македонка, нито сръбкиня, нито италианка. Чувствам се като циганка, защото нямам дом и където и да отида съм чужденка. За сърбите съм чужденка, защото живея в Италия и не говоря езика им толкова добре, за тях няма значение, че съм родена там. За италианците – също, говоря идеален италиански, но те забелязват чертите на лицето ми и ме питат „Откъде точно идваш? Не приличаш на италианка.”. За тях също съм чужденка. А в Македония – дори повече. Казвам, че съм циганка, защото си нямам дом, но за мен циганин не е лоша дума... Чувствам се различна, защото мисля, че никога не можеш да обобщаваш и да съдиш хората по тяхната националност – всички сме човешки същества и трябва да се уважаваме. Сблъсъкът ми с расизма ми показа, че той е най-глупавото нещо на света.

Мислил/а ли си как искаш да възпиташ децата си и в коя държава?
В: Все още не съм решил къде бих искал да живея, но ще избера нещата, които харесвам от румънската и от испанската култура и ще ги предам на децата си – най-доброто от двата свята.
А: Ще се опитам да запазя нещата, които харесвам от всяка култура – македонска, сръбска, италианска, турска – ще възпитам децата си не в една култура, а ценностите, които смятам за най-важни.

Като се има предвид ситуацията, в която България се намира в момента, от една страна прииждащите сирийски бежанци, а от друга големият процент на емигриращите българи, можем да научим много от хора като Александра и Влад и това, че въпреки тормоза са успели да се преборят със стереотипите и да заобичат и двете държави. За съжаление страхът често надделява над толерантността и се стига до екстремности като протеста срещу това сирийските деца да учат в българско училище, заплахите на ромските общности, че ще подпалят бежански лагер и побоят, които се случи неотдавна в София, защото съпруг казал на бременната си жена, че я обича, но на английски.

Без съмнение пътят към етническата толерантност е дълъг , но той започва с разбирането на една проста истина – всички сме хора и имаме право да живеем свободно, да общуваме, да създаваме живот, да се образоваме. Преди всичко сме граждани на света, деца на природата и враждебността, отрицателното и дискриминиращо поведение могат само да влошат нещата, да ни настроят един срещу друг, да доведат до конфликти и дори военни действия, вместо към разбирателство и общ напредък. Със сигурност има много неща, които ни делят, но е въпрос просто да видим, че тези, които ни обединяват са повече и че пътят води към свят на уважение и единство, а не на расизъм и предразсъдъци.

 

 

Кухни


България
Опитомяване на тахана

За кухненски приключенци. Българската кухня е приела много заемки от изток – от Отоманската империя и от Ориента, от където винаги през вековете е текла миграция. Яркостта на използваните подправки, на лютивото, Още



Нещотърсач


България
Конят на източните българи

Едно от историческите клишета, с които живеем, е че предците ни - прабългарите, са били номади и изкусни коневъди. Дали са изгубили това качество, като са се смесили със славяните, или някъде през по-късните векове, но съвременните коневъдски традиции в България са с твърде кратка история. Още



Нещо за четене


България
Непознатата България (2009) | Адем

Разликата между туристи и пътешественици е, че “първите мислят за връщане от мига, в който пристигнат. Вторите може изобщо да не се върнат”, обяснява Порт, безпокойният персонаж от “Чай в пустинята” на Пол Боулс. Още



Музайка


България
Мизия: музикален портрет на Лисабон

С баща – португалец и майка – испанка, Мизия има поне две родини, говори няколко езика и има няколко лица. Тя е номад по душа – носи дома в съзнанието си и може да отлети, накъдето я отведе артистичният й път. Още