Петима новобогаташи влизат в кафене и поръчват, като всеки от тях се натяга да измисли нещо различно от другите.

“Късо кафе с дебел каймак”, казва единият. “За мен cafe au lait, но млякото да е сипано в кафето, а не обратно”. “Шварц, без захар, с четири капки сметана и бучка кафява захар”.
“Капучино със сладко мляко, поръсено с канела и ванилия”. “Меланж с амарето и без захар”.

Сервитьорът записва внимателно, отива до бара и казва: “Пет кафета!”.

Въпреки че звучи като виц, сценката описва добре какво се случва във “виенските” кафенета извън Виена. В австрийската столица обикновено сценарият е обърнат наопаки.

Клиент влиза и поръчва: “Едно кафе!”

Сервитьорът: “?”

Клиентът: “Искам кафе!”

Сервитьорът: “Естествено, че искате кафе. Но бъдете по-конкретен, предлагаме 38 вида”.



Да си поръчаш “едно кафе” във Виена, е като да поискаш в български ресторант “една чушка” или в италиански - “една пица”. Освен че обърква сервитьорите, подобна реплика демонстрира липса на базисна информираност. Това важи и за възмутителния според виенчани навик да “удариш” кафето на две глътки и да си заминеш.

Виенските кафенета никога не са били място, където човек отива само за да се налива с меланж или Der kleine Braune.

Тяхната концепция е съвсем друга. Както казва Алфред Полгар, това са места, където хората си убиват времето. За да не ги убие то.

Kaffeehaus са местният аналог на лондонските клубове. От посетителите се очаква да са редовни клиенти с постоянство във вкусовете и навиците, които използват заведението за срещи, работа, четене на вестник, размисъл; за да демонстрират новата си шапка, да прегледат покупките си, да обсъдят политиката или просто да понаблюдават как отминава денят. Истинските “професионалисти" успяват да прекарат няколко часа пред едно-единствено кафе, докато сервитьорът непрестанно сменя чашите им с вода. При това с удоволствие.

Кафето навлиза във Виена през 1685 г. - сравнително късно, след като вече е “превзело” Венеция (1647), Оксфорд (1650), Лондон (1652) и Хамбург (1677). Смята се, че заедно с т. нар. виенски кифлички, пиенето на кафе е един от положителните странични ефекти от опитите на Отоманската империя да проникне в Европа. Според най-разпространената версия, отстъпващата армия на турския султан изоставя чували с неапетитно изглеждащи сиво-зелени зрънца. Никой не проявява интерес към тях, освен Франц Колшицки – поляк, който прави важна посредническа услуга на австрийския император. Като отплата пожелава торбите, а също и ексклузивното право да продава съдържанието им в столицата. Императорът се учудва на ексцентричното желание, но дава разрешение и това слага началото на новата индустрия.

През 1714 г. във Виена вече има 11 лицензирани кафетерии. В началото на XX в. те са около 500 и Бертолт Брехт проницателно отбелязва: “За всички е ясно, че това е град, построен около кафенетата си”.

Брехт e само от Аугсбург, но е прав. От началото на XIX в. по-голямата част от историята на Австро-Унгария протича във виенските салони. Те събират интелектуалци на различни епохи: Фройд, Шницлер, Карл Краус, Вагнер, Шонберг - политици, философи и хора на изкуството прекарват времето си в Kаffeehaus в разговори и размисъл, попивайки и разпространявайки идеите на своето време. Стефан Цвайг, който описва Виена в автобиографията си, определя кафенетата като “най-доброто училище за всичко ново”. Журналистът и публицист Милан Дубрович казва, че те са места, където хората овладяват изкуството да мислят.

Но има и интелектуалци, които оспорват положителния ефект от пиенето на кафе върху сериозната политика. В своята “Теория за Кафе Централ” Полгар иронично отбелязва, че във виенските кафенета се разпространява “един поглед към света, който по същество се състои в игнориране на света”.

И ако някои интелектуалци намират във виенските кафенета прогресивни идеи, докато други се натъкват на лекомислие и хедонизъм, то е заради пъстротата на протичащия в тях обществен живот.



Познатите днес “Централ”, “Ландман”, “Демел”, “Шперл” или Cafe dе l’Europe са основани във втората половина на XIX в., често на мястото на по-стари заведения. Техните великолепни салони в стил арт деко са сцената, на която са се развивали идеите и политиката на съвремието. Някои изследователи на феномена твърдят, че всяка революция във Виена - политическа, литературна или в областта на изящното изкуство - винаги започва в някое от тях. Повод за това твърдение вероятно е прочутата реплика на някой си г-н Черни, оберкелнер в Кафе Централ в началото на XX в. Когато научил, че Лео Троцки, по-известен тук с истинското си име Лев Давидович Бронщайн, стои зад революцията в Русия, той възкликнал: “Какво? Не може да е г-н Бронщайн, който всеки ден играе при нас шах!”

Подобно на Троцки, повечето интелектуалци от онази епоха имат свое любимо заведение във Виена. В “Централ” например редовни посетители са били и кметът на града Карл Луегер, социалдемократът Виктор Адлер, лявоориентираният икономист Ото Бауер, писателите Петер Алтенберг и Артур Шницлер.



Елегантното “Шперл”, за чийто шеф се твърди, че проверява пропорциите между мляко и кафе, като сравнява всяка чаша меланж с цветова скала с осем нюанса на кафявото, е било често посещавано от Адолф Хитлер. Една от причините е, че наблизо се намира Академията за изящни изкуства, която отказва да признае “таланта” му на художник. Изкуството или неговата липса понякога имат сериозни последствия.

Музикантите Франц Лехар и Албан Берг, писателите Елиас Канети, Франц Верфел, а също и Лудвиг Витгенщайн, Густав Климт заедно с цялата група артисти, създали сецесиона, са посещавали най-често Кафе Музеум - между Виенската опера и Карлсплац.

Преди да стане щабквартира на Хитлер, а по-късно и на съветската армия, кафенето на хотел “Империал” е посещавано от Вагнер, Брамс, Малер и Брукнер - вероятно поради близостта му с концертната зала.

Още едно култово кафене - “Ландман”, е толкова често посещавано от театрали, че дори има топла връзка с близката сграда на Бургтеатър.

Въпреки невероятната популярност на виенските кафета в продължение на повече от две столетия, след войната те преживяват тежък период. Националсоциализмът, а след него и руските войски, които окупират града, оставят малко от космополитността и хедонизма на Виена. Някои от тях, сред които дори “Централ”, остават затворени десетилетия наред.



Традицията започва да се възстановява едва през 1980-те, когато виенчани бавно се завръщат към културата на малките удоволствия. А институцията на Kaffeehaus възкръсва. Почти. Защото сега пък нашествието на туристи все по-често прави постоянните клиенти свидетели на сцената: “Едно кафе!” - “?”

Кога, как и защо да стигнете до Виена? В рубриката "Направи си маршрут" на BalkanTravellers.com

Франц Йозеф, император на Австроунгария и щедър меценат на изкуствата, не понасял сецесиона. За основания от него Музей за история на изкуството, четете в BalkanTravellers.com