THE ENGLISH ONION IS NOT GOOD, АНГЛИЙСКИЯТ ЛУК НЕ СТРУВА, е табелата, с която започва победната за французите битка в лучената война между Англия и Франция в началото на XIX в.

Тя остава един от най-драматичните епизоди от английско-френската кулинарна вражда, причина за много политически кризи чак до ново време. В нея англичаните – патриотично настроени, но гастрономи, губят от французите – кулинари, склонни да отстояват позициите си до безцеремонност.

Като в класическа война, всичко започва с подривна дейност. През 1828 г. Анри Оливие, предприемчив жител на провинция Бретан, залавя един преминаващ през града англичанин и го кара да му преведе фразата “Английският лук не струва!”. Без да осъзнава последствията от постъпката си, човекът изпълнява молбата му, и с това разчиства пътя към атака. Само три дни по-късно французинът се разполага на един от пазарите на Лондон.

Според историята, записана от Александър Дюма в неговия Grand Dictionnaire de Cuisine от 1873 г., след като се сбива и надделява над местен производител, ловкият французин застава под табелата си THE ENGLISH ONION IS NOT GOOD и до края на деня продава всичките си кошове с бретански лук.

От тогава чак до 1970-те една от обичайните гледки по пътищата на Англия, Уелс и Шотландия са кръстените от местното население Onion Johnies – французи на велосипеди, натоварени с ефектни плетеници с луковици около вратовете (трябва да сте ги виждали на местна почва в „Ало, ало!”). Според статистиката през 1929 г. около 1,400 души са пресичали Ламанша, и са внасяли около 9,000 тона лук годишно.

Въпреки че наглед са губещи в тази, подобно на повечето кулинарни битки с французите, англичаните проявяват достойно за уважение качество – готовност да забравят патриотизма в името на добрата храна.

Днес в тяхното, а и в глобалното меню има поне дузина френски лучени рецепти. Сред тях безспорни фаворити са френската лучена супа, пържените в лека панировка лучени кръгчета и маринованите лукчета, последните от които не само не са екзотика, но са насъщни като хляба в кухнята на Англия, Шотландия и Уелс.



Френската лучена супа, която днес е популярна най-вече сред северно-европейските народи, се прави, като в пет лъжици масло се запържват пет чаши лук, нарязан на тънки кръгчета. Щом след няколко минути омекнат, те се поръсват с две лъжици брашно, и се заливат с половин литър телешки бульон. Добавят се сол, пипер и чашка бренди, и сместта се оставя да ври около петнайсет минути. Сипва се гореща в супените чинии, на чието дъно се поставя препечен на фурна резен baguette – традиционния френски хляб, известен в България под името франзела. Опционално той може да е запечен с жълто, меко на вкус сирене.



Свалена от огъня, супата ухае божествено, но се налага човек да се въздържа от нахвърляне върху нея поне през първите пет минути, освен ако не иска да я гарнира с варен език.

Лучените кръгчета, които присъстват в менютата на всевъзможни категории ресторанти по цял свят, се приготвят по-бързо. Няколко глави лук се нарязват напряко на резени и се разделя на “шайби”, както биха се изразили технически образованите български домакини. Натапят се в мляко, подсушават се и се овалват в брашно, след това веднага се пържат в много, добре сгорещено олио и се оставят върху мукавена хартия да се изцедят.

Приготвянето на маринованите лукчета определено изисква повече време. Използват се малки цели луковици от продълговат сорт. Половин кило от тях се смесва с половин литър вода и 50 грама сол и се оставя да преседи два дни.

300 гр. оцет и чаена лъжичка черен пипер на зърна (най-добре – разноцветен) се загряват почти до кипене и се оставят да изстинат. Луковиците се подсушават и се слагат в еднолитров буркан, след което се заливат с изстиналия оцетов сос. Бурканът се запечатва и се оставя поне за месец.

Добре приготвена, всяка от тези рецепти е достатъчна да убеди човек, че французите не са арогантни. Когато твърдят, че готвят най-добре, те само твърдо се борят за истината.