Лимончело или Амарето, Ундерберг или Йегермейстер, дижестивите си остават европейски ритуал.

Иноконтиненталците, които не са запознати с него, обикновено се напиват най-нелепо, както сочи един миналогодишен скандал с Джордж Клуни и Дани де Вито. “Просто си седяхме в един ресторант”, оправдава се тогава Клуни, “не че бяхме излезли да се напиваме. Седяхме си в ресторанта, и си пиехме [ЛИМОНЧЕЛО!]. След това си легнах в 11:30 и като се събудих в 7, още бях пиян”.

На европейците такива работи обикновено не им се случват. Че дижестивите се поемат по малко, знае всеки първолак. Но с това единодушието около тяхната употреба май се изчерпва.

В Европа от години около този вид алкохол се водят няколко дебата с медицински характер.

Първо, кога е по-правилно да се приема дижестивът – преди или след хранене?

Според едни тези питиета действат най-добре ако се приемат преди ядене, тъй като горчивината на много от тях предварително стимулира стомашните сокове и прави харносмилането бързо и ефикасно.

Според техните опоненти, обаче, много по-добре е дижестивът да се излее върху вече поетата храна, тъй като е добре стомахът първо да започне да се труди сам, а после да бъде подпомогнат от това специфично лекарство. Освен всичко останало, дижестивите са приятен вкусов финал на една обилна вечеря.

Така или иначе, тези разсъждения си остават в сферата на общологията и не съществуват доказателства в подкрепа нито на едната, нито на другата теория за лечебните свойства на дижестивите.

Най-добре е човек да изработи избирателен подход и да прилага тези ликьори според собствения си вкус и техните качества. По-горчивите действително действат приятно преди хранене, докато сладките са отлични към и след десерти.

И тук се стига обикновено до втория основен спор – кое е дижестив, и кое не е.

Тъй като на този вид напитки винаги се е гледало като на нещо сравнително безобидно, мнозина се опитват да напъхат в тяхната група любимите си плодови, гроздови и анасонови ракии, а също и всички възможни ликьори.

По-консервативната школа твърди, че за да се класира като помагащо на храносмилането, питието трябва да е горчиво. Този вкус като цяло отсъства от европейската хранителна диета и добавянето му стимулира отделянето на стомашни сокове.

Твърдо в групата са поредица италиански ликьори, произвеждани от корите на цитрусови плодове и ядки. Освен произхождащото от района на Амалфи лимончело, - както личи от името му, правено от лимон, Южните Апенини са родината на аранчело - от отглежданите в района червени портокали, амаретто - от бадеми, ночино [nocino] – от зелени орехи, използвани заедно с обелките, и франджелико [frangelico] от лешници.



Другата формула, разпространена в Северна Италия и много от северно-европейските страни, са сладко-горчивите дижестиви от билки. Една от най-популярните е създадената в Милано Амаро Ферне Бранка [Amaro Fernet Branca], и една друга италианска версия “от сто билки” – Centerba. Те имат аналози на много места, включително в Германия Ундерберг [Underberg] и Йегермайстер [Jaegermeister] и в Холандия Уникум [Unicum].

Някои причисляват към дижестивите анасоновите напитки – френския пастис, италианската самбука, гръцкото узо, или българската мастика. Съвсем либералните са в състояние да сложат вътре и грапата.

В България доскоро нямаше особени традиции за пиене на дижестиви. Традиционно зелените орехчета не се превръщат в ликьор, а в сладко, а лимоновите кори се настъргват в сладкиша.

Все пак имаше до какво човек да прибегне при спешни медицински случаи – от ментата, която със или без алкохол изключително помага при тежести от преяждане в стомаха, до мастиката, вишновката и ракията от кайсиеви костилки.

Освен това заедно с икономическата интеграция в Еворпейския съюз, българското общество много активно е заето напоследък с кулинарна. В резултат менютата на повечето добри ресторанти и домашните барове на мнозина познавачи вече съдържат богат списък от дижестиви. С които хората по-скоро изпълняват молитва за стомашни сокове, и, като истински европейци, избягват да се напиват.