Всеки септември експатриати и наблюдателни туристи забелязват в България навлизането на нещо като локална модна вълна – по улиците тръгват хора с кафяви пръсти. Първото обяснение, което им хрумва, е че българите, традиционно по-чувствителни към културното влияние на арабския свят, са започнали да употребяват къна. При по-внимателно вглеждане обаче установяват, че става дума за истински кошмарни пръсти, в които жълто и зелено зловещо се преливат в кафяво, за да станат на черни резки там, където кожата се е напукала.

Ключът към грозната загадка е безобиден: орехи.

Септември е началото на сезона, в който истинските ценители на тежките есенни вина започват да засядат пред камините с чаша мавруд в ръка и търпеливо да белят още пресните орехи, които току що са обрулили с тояга от дървото пред къщата си.

Първо свалят трайно боядисващите зелени обвивки, след това разчупват още меките черупки и достигат до горчивите люспи. Без да обръщат внимание на йодените петна по ръцете и дрехите си, те внимателно обелват ядките и ги нареждат на дървена дъска.

След това с кафявите си за месец напред пръсти слагат един по един белите, меки орехи в устата си, запивайки ги с едри глъдки вино и вкусвайки от едно от най-големите удоволствия на есента.

За съжаление – и едно от най-краткотрайните. Обраните малко преди да узреят орехи се наричат в България “пресни” и се запазват само за около месец, след което повишеното им съдържание влага (до 20%) изчезва, и те се превръщат в най-обикновени орехи.

Проблемът с пресните орехи е, че единствения начин да не те изцапат, е да ги чистиш със скафандър. Някои българи са измислили екстравагантната мярка да си чистят ръцете с доматен сок, но повечето нехаят и предпочитат да си ходят няколко седмици с кафяви пръсти – в крайна сметка през септември това е знакът на гастрономите.